Сара Уотърс - Крадлата

А пък и, да речем, че се откажех, как бих могла да спася Мод? Да речем, че се приберях вкъщи: Господина така или иначе щеше да се ожени за нея и да я вкара в лудницата. Или, да речем, че го накиснех. Щяха да го изгонят от Брайър, мистър Лили щеше да я държи още по-изкъсо и спокойно би могъл да я изпрати в лудницата. И в двата случая, струва ми се, шансовете ѝ не бяха големи.

Шансовете ѝ обаче бяха предопределени от много години. Тя приличаше на клонка в бурна река. Приличаше на мляко – прекалено бледа, прекалено чиста, прекалено обикновена. Беше създадена, за да бъде съсипана. Пък и там, откъдето идвах, никой нямаше добри шансове. И макар че тя щеше да свърши зле, нима и с мен трябваше да се случи същото?

Не смятах, че трябваше да стане така. И макар и да ми беше мъчно за нея, както вече споменах, не ми беше чак толкова мъчно, че да ми се иска да се опитам да я спася. Всъщност никога не си бях мислила да ѝ кажа истината, да ѝ разкрия какъв злодей е Господина – да направя каквото и да било, с което да проваля плана, с чиято помощ щяхме да станем богати. Оставих я да вярва, че той я обича и че е мил човек. Оставих я да си мисли, че е благороден. Наблюдавах я как се насилва да го харесва, като през цялото време знаех, че той иска да я отведе, да я измами, да спи с нея и да я вкара в лудницата. Наблюдавах я как слабее. Наблюдавах я как все повече пребледнява и се смалява. Наблюдавах я как седи, как си държи с ръце главата и как прокарва върховете на пръстите си по болезненото си чело. Знаех, че ѝ се иска някой друг да бъде на нейното място, Брайър да бъде домът на някой друг човек, а не на чичо ѝ, Господина да бъде някой друг мъж, а не този, за когото трябваше да се омъжи, и се отвращавах, но оставах безучастна. Мислех си: "Нищо не може да се направи". Мислех си: "Не е моя работа" .

Случваше се обаче нещо странно. Колкото повече се опитвах да не мисля за нея и си казвах: "Тя не означава нищо за теб" , колкото по-силно се стараех да я изтръгна от сърцето си, толкова по-трайно се настаняваше тя в него. По цял ден седях или се разхождах с нея и бях толкова погълната от съдбата, към която я тласках, че не смеех да я докосна или да срещна погледа ѝ, а нощем лежах с гръб към нея, завита презглава, за да не чувам въздишките ѝ. През останалото време, докато беше при чичо си, я усещах, усещах я през стените на къщата, така както разправят, че някои слепи крадци усещали златото. Сякаш неусетно между нас се беше появило нещо, за което не си давах сметка, някаква нишка, която ни свързваше. Тази нишка ме теглеше към нея, където и да беше тя. Като че ли...

"Като че ли я обичаш" мислех си.

Това ме накара да се променя. Бях нервна и уплашена. Страхувах се, че ще ме погледне и ще разбере... или Господина ще разбере, или Маргарет, или мис Стайлс. Представях си, че слухът ще стигне до Лант стрийт, до Джон... мислех си най-вече за Джон. Мислех си за погледа му, за смеха му. "Какво съм направила?" представях си, че казвам. "Не съм направила нищо!" И всъщност не бях направила нищо. Както вече споменах, просто си мислех по този начин за нея, просто я усещах по този начин. Дори дрехите ѝ ми изглеждаха по различен начин, обувките и чорапите ѝ сякаш пазеха очертанията ѝ, топлината и миризмата ѝ – не ми се искаше да ги сгъвам и да ги изглаждам. Стаите ѝ изглеждаха по различен начин. Свикнах да обикалям из тях, както бях направила първия ден след пристигането си в Брайър, и да разглеждам нещата, които тя е вземала или докосвала. Кутийката със снимката на майка ѝ. Книгите ѝ. Дали в лудницата щеше да има книги за нея? Гребенът със заплетените в него косми. Дали щеше да има кой да подрежда косата ѝ? Огледалото ѝ. Заставах на мястото, на което обичаше да застава тя, близо до огъня, и изучавах лицето си, така както тя изучаваше своето. "Още десет дни, казвах си. Още десет дни и ще бъдеш богата!"

Докато си го мислех, понякога чувах как бие големият часовник на къщата и ме побиваха тръпки от мисълта, че изпълнението на нашия план се приближава с още един час, че челюстите на капана ни се затягат все повече и става все по-трудно да бъдат разтворени.

Тя, разбира се, също усещаше как часовете отминават, което я караше да се придържа към старите си навици – да се разхожда, да се храни, да лежи в леглото си, да върши всичко по-решително, по-прилежно, напомняйки все повече на кукла с навита пружина. Според мен го правеше за по-голяма сигурност или за да попречи на времето да върви прекалено бързо. Наблюдавах я, докато пиеше чай – вземаше чашата, оставяше я, отново я вземаше и отпиваше от нея, както би правила една машина, или докато шиеше с криви бодове, нервно и бързо, а после извръщах поглед. Мислех си за времето, когато сгъвах килима и танцувах полка с нея. Мислех си за деня, в който изгладих ръбчето на зъба ѝ. Спомних си как държах челюстта ѝ, влагата по езика ѝ. Тогава ми изглеждаше нещо съвсем нормално, но сега не можех да си представя, че ще доближа пръст до устата ѝ и това ще е нормално...