Сара Уотърс - Крадлата

Тя отново започна да сънува. Започна да се буди объркана през нощта. Един-два пъти стана от леглото. Отворих очи и я видях, че се движи странно из стаята.

– Тук ли си? – попита, след като чу, че съм се размърдала, а после се върна, легна до мен и започна да трепери. Понякога протягаше ръце към мен. Когато обаче ме докоснеше, ги дърпаше. Понякога плачеше. Или пък задаваше странни въпроси.

– Истинска ли съм? Виждаш ли ме? Истинска ли съм?

– Заспивайте – казах ѝ една нощ. Беше една от последните нощи в къщата.

– Страх ме е да заспя – отвърна тя. – О, Сю, страх ме е...

Този път гласът ѝ въобще не беше хрипкав, а тих и ясен и толкова нещастен, че ме разбуди напълно и аз потърсих с очи лицето ѝ. Не го видях. Малката лампа, която цяла нощ светеше, може би се беше наклонила и абажурът закриваше светлина или бе изгаснала. Завесите бяха спуснати както винаги. Мисля, че беше между три и четири часът. Леглото беше тъмно, приличаше на сандък. Усетих дъха ѝ в тъмнината. Стигна до устата ми.

– Какво има? – попитах.

Тя отвърна:

– Сънувах... сънувах, че съм омъжена...

Обърнах глава към нея. После почувствах дъха ѝ върху ухото си. Прекалено силно, в тишината. Отново обърнах глава. Отвърнах:

– Скоро наистина ще бъдете омъжена.

– Така ли?

– Знаете, че е така. А сега заспивайте.

Но тя не заспиваше. Усещах я, че лежи неподвижно, но беше съвсем скована. Чувах ударите на сърцето ѝ . Най-накрая отново заговори, шепнейки:

– Сю...

– Какво има, мис?

Тя навлажни устните си.

– Мислиш ли, че съм добра? – попита.

Попита по начин, по който би попитало дете. Думите ѝ доста ме напрегнаха. Отново се обърнах и се взрях в тъмнината, за да се опитам да различа лицето ѝ.

– Дали сте добра ли, мис? – отвърнах, присвивайки очи.

– Ти си мислиш, че съм добра – промълви злочесто тя.

– Разбира се!

– Иска ми се да не си мислеше така. Иска ми се да не бях добра. Иска ми се ... иска ми се да бях умна.

"А на мен ми се иска да беше заспала" помислих си. Но не го казах. Онова, което казах, бе: – Умна ли? Та нима вие не сте умна? Момиче като вас, което е прочело всички онези книги на чичо си?

Тя не отговори. Просто лежеше скована както преди. Но сърцето ѝ биеше още по-силно – усещах го как препуска. Пое си дълбоко дъх. После го задържа. И проговори:

– Сю, иска ми се да ми кажеш...

"Да ми кажеш истината", реших си, че се кани да изрече; сърцето ми биеше силно като нейното и бях започнала да се изпотявам. Помислих си: "Тя знае. Досетила се е!" Едва не си казах: "Слава богу!".

Не беше обаче това. Въобще не беше това. Тя отново си пое дълбоко дъх и аз усетих, че събира сили да ме попита нещо ужасно. Трябваше да съм наясно какво е то, защото според мен тя от месец събираше сили да ме попита. Най-накрая думите изригнаха от нея.

– Иска ми се да ми кажеш – започна тя – какво трябва да прави една съпруга в първата брачна нощ!

Чух я и се изчервих. Навярно и тя се беше изчервила. Беше прекалено тъмно, за да видя.

Отвърнах: – Не знаете ли?

– Знам, че има... нещо.

– Но не знаете какво е то?

– Как бих могла да знам?

– Наистина ли, мис, сериозно ли говорите, че не знаете?

– Как бих могла да знам? – извика тя и повдигна глава от възглавницата. – Не виждаш ли, не виждаш ли? Прекалено съм невежа, за да знам дори в какво се състои невежеството ми! – Разтрепери се. После я усетих, че се успокои. – Мисля – продължи с равен, неестествен глас, – мисля, че ще ме целуне. Дали ще го направи?

Отново усетих дъха ѝ върху лицето си. Усетих думата "целуне". И отново се изчервих.

– Дали ще го направи? – попита отново тя.

– Да, мис.

Усетих я, че кимна.

– По бузата ли? Или по устата?

– По устата, бих казала.

– По устата. Естествено... – Вдигна ръце към лицето си. Най-после видях в тъмнината белотата на ръкавиците ѝ, чух как допря пръсти до устните си. Звукът изглеждаше по-силен, отколкото би трябвало да бъде. Леглото изглеждаше по-тясно и по-тъмно от всякога. Искаше ми се лампата да не беше изгаснала. Искаше ми се – мисля, че ми се случи единствено тогава, – часовникът да започне да бие. Около нас имаше само тишина, която беше изпълнена с дъха ѝ. Имаше само тъмнина, в която бяха бледите ѝ ръце. Светът сякаш се беше смалил или беше изчезнал.

– Какво друго – попита тя – ще иска да направи той?

Помислих си: "Кажи го бързо. Бързо ще е най-добре. Бързо и ясно". Пред нея обаче беше трудно човек да се изразява ясно.

– Той ще иска – отвърнах след малко – да ви прегърне.