Сара Уотърс - Крадлата

Ето какво си мислех. Мислех си, че трябва да ѝ покажа как да го направи, понеже в противен случай страхът ѝ щеше да провали плана ни. И я целунах отново. После я докоснах. Докоснах лицето ѝ. Започнах от мястото, където се бяха срещнали устите ни – от меките, влажни ъгълчета на устните ѝ, после стигнах до челюстта, до бузите и до челото ѝ; бях я докосвала и преди, за да я измия и да я облека, но никога по този начин. Беше толкова гладка! Толкова топла! Сякаш изтръгвах топлината и формата ѝ от тъмнината, сякаш тъмнината се втвърдяваше и оживяваше под ръката ми.

Тя се разтрепери. Предположих, че все още е уплашена. После и аз се разтреперих. И забравих да мисля за Господина. Мислех само за нея. Когато сълзите намокриха лицето ѝ, аз ги изтрих с целувка.

– Перла – казах. – Толкова беше бяла! – Перла, перла, перла.

Беше лесно да го кажа в тъмнината. Беше лесно да го направя. На следващата сутрин обаче, след като се събудих, видях лентите от сива светлина между завесите на леглото, спомних си какво бях направила и си помислих: "Боже мой!" Мод лежеше, продължаваше да спи, а веждите и бяха свъсени. Устата ѝ беше отворена. Устните ѝ бяха изсъхнали. Моите също бяха изсъхнали и аз вдигнах ръка, за да ги докосна. После си свалих ръката. Тя миришеше на нея. Миризмата ме накара да се разтреперя. Треперенето беше призракът на онова треперене, което ме беше обзело, което ни беше обзело и двете през нощта, докато се движех върху нея. Да бъдеш завладян, така го наричаха момичетата в Бъроу. "Той завладя ли те?" Казват, че то те връхлита като кихането, но кихането не е нищо в сравнение с него, абсолютно нищо...

Отново се разтреперих, спомняйки си. Доближих върха на пръста си до езика. Той имаше остър вкус – като оцета, като кръвта.

Като парите.

Изплаших се. Мод се размърда. Станах, без да я погледна. Отидох в стаята си. Започна да ми прилошава. Вероятно наистина съм била пияна. Навярно бирата, която бях изпила на вечеря, не е била сварена както трябва. Навярно ме беше втресло. Измих си ръцете и лицето. Водата беше толкова студена, че сякаш щипеше. Измих се между краката. После се облякох. И зачаках. Чух, че Мод се събуди и се раздвижи, и влязох бавно при нея. Видях я в пролуката между завесите. Беше се повдигнала от възглавницата. Опитваше се да си завърже връзките на нощницата. Бях ги развързала през нощта.

Видях това и вътрешностите ми отново се разтрепериха. Когато обаче тя вдигна очите си към моите, аз погледнах встрани.

Погледнах встрани! А тя не ме извика да отида при нея. Мълчеше. Наблюдаваше ме, докато се движех из стаята, но не каза нищо. Маргарет дойде и донесе жарава и вода. Стоях права и вадех дрехи от шкафа, докато тя беше коленичила пред камината, а лицето ми бе аленочервено. Мод не стана от леглото. После Маргарет излезе. Извадих рокля, фусти и чифт обувки. Приготвих водата.

– Ще дойдете ли – попитах, – за да мога да ви облека?

Тя дойде при мен. Застана права, вдигна бавно ръце и аз започнах да ѝ събличам нощницата. Бедрата ѝ бяха зачервени. Къдриците от косми между краката ѝ бяха тъмни. Върху гърдите ѝ имаше яркочервена следа, там, където я бях целувала прекалено силно.

Скрих мястото. Тя можеше да ме спре. Можеше да сложи ръцете си върху моите. В крайна сметка тя беше господарката! Но не направи нищо. Накарах я да дойде с мен до сребърното огледало над камината. Стоеше със сведени очи, докато решех и забождах с фуркети косата ѝ. Предполагам, че е усетила треперенето на пръстите ми върху лицето си, но си замълча. Чак когато почти бях приключила с косата ѝ, тя вдигна лице и улови погледа ми. Примигна и сякаш търсеше думите, с които да започне. Попита:

– Спала съм дълбоко. Нали?

– Да – отвърнах. Гласът ми трепереше. – Никакви сънища.

– Никакви сънища – повтори тя – освен един. Но беше хубав. Мисля, мисля, че и ти присъстваше в него, Сю...

Не откъсваше очи от моите, като че ли чакаше. Видях как кръвта пулсира в гърлото ѝ. Моята пулсираше в такт с нейната, сърцето ми подскачаше в гърдите и си мисля, че ако я бях притеглила към себе си тогава, тя щеше да ме целуне. Ако бях казала: "Обичам те", тя щеше да ми отвърне със същите думи и всичко щеше да е различно. Можех да я спася. Можех да намеря начин – нямам представа какъв – да я предпазя от съдбата ѝ. Можехме да измамим Господина. Можех да избягам с нея на Лант стрийт...

Тогава обаче тя щеше да разбере колко съм подла. Помислих си да ѝ кажа истината и се разтреперих още по-силно. Не бях в състояние да го направя. Тя беше прекалено глупава. Беше прекалено добра. Само ако имаше едно петно върху себе си, някакво зрънце от злина в сърцето си... Нямаше обаче нищо. Само тази яркочервена следа. Беше останала от една-единствена целувка. Как би се справила тя в Бъроу?