Сара Уотърс - Крадлата

А как бих се справила аз с нея до себе си в Бъроу?

Чух отново смеха на Джон. Мислех си за мисис Съксби. Мод наблюдаваше лицето ми. Сложих последния фуркет в косата ѝ, а после и кадифената мрежичка. Преглътнах и попитах:

– В съня ви ли? Не вярвам, мис. Не и аз. Предполагам, че по-скоро е бил мистър Ривърс. – Пристъпих до прозореца.

– Погледнете, той вече е там! Почти си е изпушил цигарата. Ако не побързате, ще го изпуснете!

И двете се чувствахме неловко през целия ден. Вървяхме, но на разстояние една от друга. Тя понечи да хване ръката ми, но аз се отдръпнах. А през нощта, след като я сложих в леглото и спуснах завесите, погледнах в празното пространство до нея и казах:

– Нощите вече са много топли, мис. Не смятате ли, че ще спите по-добре, ако сте сама?

Върнах се обратно в тясното си легло с чаршафите, които приличаха на точени кори. През цялата нощ я чувах как се върти и въздиша; аз самата също се въртях и въздишах. Усещах как нишката, която се беше появила между нас, тегли сърцето ми – толкова силно, че чак ми причинява болка. Сто пъти бях готова да стана и да вляза в стаята ѝ, сто пъти си помислих "Върви при нея. Защо чакаш? Върни се в леглото при нея!". Но всеки път си мислех какво щеше да стане, ако го направех. Знаех, че не бих могла да лежа до нея, без да ми се прииска да я докосна. Нямаше как да усещам дъха ѝ върху устата си, без да ми се прииска да я целуна. Не бих могла да я целуна, без да ми се прииска да я спася. Ето защо не направих нищо.

Не направих нищо и на следващата нощ, и на по-следващата, и не след дълго вече нямаше нощи: времето, което винаги вървеше толкова бавно, изведнъж се забърза и дойде краят на април, а тогава вече бе прекалено късно да променя каквото и да било.

Господина тръгна първи. Мистър Лили и Мод застанаха на вратата, за да го гледат, докато си заминава, а аз наблюдавах от прозореца на Мод. Тя се ръкува с него, а той ѝ се поклони. После двуколката го откара до гарата в Марлоу. Той седеше обърнат с лице към нас, със скръстени ръце и с килната назад шапка и поглеждаше ту към нея, ту към мен.

"Дяволът му неден!", помислих си.

Не ни даде никакъв знак. Нямаше нужда да го прави. Беше преговорил плановете си с нас и ние ги знаехме наизуст. Щеше да пропътува три мили с влака, а после да изчака. Ние трябваше да стоим във всекидневната на Мод до полунощ, а после да тръгнем. Щяхме да се срещнем край реката, когато часовникът удареше дванайсет и половина.

Денят премина като всички останали. Мод както обикновено отиде при чичо си, а аз обикалях бавно из стаите ѝ и разглеждах вещите ѝ, само че този път преценявах какво трябва да вземем със себе си. Седнахме да обядваме. Разходихме се в парка, стигнахме до ледницата, до гробовете и до реката. Правехме го за последен път, и все пак нещата изглеждаха същите. Ние обаче бяхме различни. Вървяхме, без да говорим. Понякога полите ни се докосваха, а веднъж и ръцете ни се доближиха и ние веднага се отдръпнахме като ужилени; не знам дали и тя като мен се беше изчервила, защото не я погледнах. Когато се върнахме в стаята ѝ, тя застана неподвижно като статуя. Само от време на време чувах въздишките ѝ. Седях с чинийка с оцет до масата ѝ с кутията, която беше пълна с брошки и пръстени, и лъсках камъните. Мислех си, че предпочитам да върша това, вместо да стоя със скръстени ръце. Веднъж тя се приближи и погледна. После се отдалечи, като си бършеше очите. Каза, че ѝ смъдели от оцета. Моите също смъдяха.

После дойде вечерта. Тя отиде да вечеря, аз също. Долу в кухнята всички бяха мрачни.

– Вече не е същото, след като мистър Ривърс си замина – изрекох.

Лицето на мисис Кейкбред беше тъмно като мълниеносен облак. Когато Маргарет изпусна една лъжица, тя я удари с черпака и Маргарет изпищя. А после, малко след като бяхме започнали да се храним, Чарлс избухна в плач на масата и трябваше да избяга от кухнята, за да си избърше сополите от брадичката.

– Понесе го много тежко – каза една от прислужниците.

– Много му се искаше да замине за Лондон и да работи при мистър Ривърс.

– Върни се веднага! – изкрещя мистър Уей и се изправи на крака, а пудрата му се разхвърча. – Момче на твойта възраст при такъв човек, аз бих се засрамил!

Чарлс обаче не се върна нито заради мистър Уей, нито заради когото и да било другиго. Той носеше закуската на Господина, лъскаше ботушите му, четкаше модните му палта. Отсега нататък щеше да продължи да точи ножове и да бърше чаши в най-тихата къща в Англия.