Сара Уотърс - Крадлата

Сърцето ми подскочи. Прибрах чантите в сянката на леглото, за да не се виждат, и се заслушах. Не се чуваше нищо. Отидох до вратата на всекидневната и надникнах вътре. Завесите на прозорците не бяха спуснати и пропускаха лунната светлина, но стаята беше празна – Мод беше излязла.

Беше оставила вратата открехната. Приближих се на пръсти до нея и погледнах, присвивайки очи, към коридора. Стори ми се, че оттам долетя някакъв шум, различен от обичайното скърцане и тиктакане на къщата – навярно се отвори и затвори врата, някъде далече. Не бях обаче сигурна. Повиках я шепнешком: "Мис Мод!", но дори и шепотът звучеше силно в Брайър и аз замълчах, като напрегнах слух и се взрях в тъмнината, а после направих няколко крачки в коридора и отново се ослушах. Долепих ръцете си една до друга и ги притиснах силно – бях изнервена повече от всякога, а също и, признавам, бях доста ядосана, защото беше напълно в стила ѝ да изчезне в този късен час, без да има някаква причина и без да каже нищо.

Когато часовникът удари единайсет и половина, извиках отново и направих още няколко крачки в коридора. Тогава кракът ми се закачи в ръба на килима и аз едва не се спънах. Тя можеше да се ориентира и без свещ, понеже познаваше много добре тази къща, която на мен ми беше съвсем чужда. Не посмях да тръгна след нея. Ами ако завиех в тъмнината в неправилната посока? Може би щях да се загубя.

Ето защо продължих да чакам и броях минутите. Върнах се в спалнята и извадих чантите. После застанах до прозореца. Имаше пълнолуние, нощта беше светла. Виждаха се поляната пред къщата и стената, която се намираше в края ѝ и я отделяше от реката. Някъде там във водата беше Господина, който идваше насам, докато аз гледах. Колко ли дълго щеше да чака?

Най-сетне, когато вече бях плувнала в пот, часовникът удари дванайсет. Стоях и при всеки негов звън ме побиваха тръпки. Прозвуча и последният и остана само ехото. Помислих си: "Край".

Тогава чух тихото потропване на обувките ѝ; тя застана на вратата, лицето ѝ беше бледо в мрака, дишаше учестено като котка.

– Прости ми, Сю! – каза. – Ходих до библиотеката на чичо си. Исках да я видя за последен път. Трябваше обаче да го изчакам да заспи.

Тя потрепери. Представих си я бледа, крехка и притихнала, сама сред онези мрачни книги.

– Няма нищо – отвърнах. – Трябва обаче да побързаме. Хайде елате тук.

Подадох ѝ наметалото и закопчах своето. Тя се огледа, обхождайки с очи всичко, което изоставяше. Зъбите ѝ започнаха да тракат. Подадох ѝ по-леката чанта. После застанах пред нея и сложих пръста си на устата ѝ.

– А сега престанете да треперите – казах.

Нервността ми ме беше напуснала и изведнъж се почувствах спокойна. Мислех си за майка си, за всички онези тъмни и спящи къщи, покрай които сигурно се е промъквала, преди да я хванат. Лошата кръв закипя в мен като вино.

Слязохме по стълбището за прислугата. Бях минала предпазливо нагоре и надолу по него предишния ден, за да проверя дали няма стъпала, които скърцат много силно; сега я водех, като я държах за ръка и наблюдавах къде си стъпва. В началото на коридора, където бяха вратите към кухнята и килера на мисис Стайлс, я накарах да спре; изчакахме малко, ослушвайки се. Тя държеше ръката си в моята. По перваза бързо притича мишка; но освен нея нищо друго не се движеше и от никъде не се чуваха звуци. Подът беше постлан с груба пътека, която омекотяваше стъпките ни. Само полите ни шумоляха.

Вратата към двора беше заключена, но ключът беше в бравата; извадих го, преди да го превъртя, и го намазах с малко говежда лой, а после сложих лой и на резетата, с които се залостваше вратата в горния и долния край. Бях взела лойта от шкафа на мисис Кейкбред, което означаваше, че тя ще получи с шест пенса по-малко от чирака на месаря! Мод ме наблюдаваше с удивление, докато нанасях лойта. Казах тихо:

– Тук е лесно. Ако трябваше да излезем отпред, тогава щеше да е трудно.

После ѝ намигнах. Изпитах удовлетворение от добре свършената работа. В онзи момент наистина ми се искаше да е по-трудно. Облизах лойта от пръстите си, а после доближих рамо до вратата и я натиснах силно; ключът превъртя гладко и резетата се плъзнаха плавно в улеите си като бебета в люлка.

Въздухът навън беше студен и чист. Луната хвърляше огромни черни сенки. Бяхме ѝ признателни за тях. Отначало вървяхме покрай стените на къщата, където беше най-тъмно, като се придвижвахме бързо и безшумно към всяка от тях, а после притичахме през единия край на поляната до живите плетове и дърветата от другата ѝ страна. Тя отново ме хвана за ръката и аз ѝ показах накъде да тича. Само веднъж я усетих, че се поколеба, а после се обърнах и видях, че се взира в къщата със странно изражение – усмихваше се, макар че беше уплашена. Прозорците не светеха. Никой не гледаше през тях.