Сара Уотърс - Крадлата

– Ох, сега вече си жестока. Мисля, че целта ти е да се възползваш от любовта ми.

– Въобще не е така – отвърна тя. – Как можа да кажеш подобно нещо?

– Не мисля, че ме обичаш истински.

– Не те обичам ли?

– Не го показваш. Може би... – и той погледна лукаво, за да улови погледа ми – може би има някой друг, когото харесваш?

Тогава тя му позволи да я целуне, сякаш за да докаже, че няма друг. Беше скована или отпусната като кукла. Понякога беше готова да се разплаче. В такива случаи той я успокояваше. Говореше ѝ, че е звяр, че не я заслужава и че трябва да се откаже от нея, за да ѝ даде възможност да си намери по-добър любовник; тогава тя му позволяваше да я целуне. От студеното си място до прозореца аз чувах как устните им се срещат.

Чувах как ръката му пълзи по полата ѝ. Понякога поглеждах, просто за да бъда сигурна, че не я е изплашил прекалено много. Не знаех обаче кое е по-лошо – да виждам непроницаемото ѝ лице, бледите ѝ устни, устата ѝ, допряна до брадата му, или да срещам очите ѝ, в които сълзите напираха и започваха да капят.

– Защо не я оставите на мира? – попитах го веднъж, когато я бяха извикали, за да намери някаква книга за чичо си.

– Не виждате ли, че не ѝ е приятно да я притискате?

Той ме изгледа странно за секунда, а после повдигна вежди. – Не ѝ е приятно ли? – отвърна. – Тя копнее за това.

– Тя се бои от вас.

– Бои се от себе си. Момичета като нея винаги се боят от себе си. Но колкото и да се смущават и колкото и да са целомъдрени, в крайна сметка искат едно и също нещо.

Замълча, а после се засмя. Смяташе шегата за цинична.

– Единственото нещо, което тя иска от вас, е да бъде отведена от Брайър – казах. – Не е наясно с другите неща.

– Всички казват, че не са наясно – отвърна той, прозявайки се. – В сърцето си, в мечтите си обаче са съвсем наясно. Получават го с млякото от гърдите на майките си. Не си ли я чула, когато е в леглото? Нима не се върти, нима не въздиша? Тя въздиша по мен. Трябва да слушаш по-внимателно. Трябва да дойда и да слушам заедно с теб. Да го направя ли? Да дойда ли в стаята ти довечера? Би могла да ме заведеш при нея. Бихме могли да я наблюдаваме, за да видим колко силно бие сърцето ѝ. Можеш да вдигнеш нощницата ѝ, да мога да го видя.

Знаех, че ме дразни. Никога не би рискувал да загуби всичко заради подобна лудория. Аз обаче чух думите му и си го представих как идва. Представих си как вдигам нощницата ѝ. Изчервих се и се обърнах с гръб към него. Заявих:

– Няма да намерите стаята ми.

– Разбира се, че ще я намеря. Имам плана на къщата – даде ми го момчето, което точи ножовете. Той е добро момче с бъбрива уста. – Отново се засмя, доста по-силно, и се протегна на стола. – Само си помисли колко ще е забавно! И с какво би могло да ѝ навреди това? Ще се прокрадна като мишка. Много ме бива да се прокрадвам. Иска ми се само да погледна. Или тя може да се събуди и да ме открие до себе си подобно на момичето от стихотворението.

Знаех много стихотворения. Всичките бяха за крадци, изтръгнати от войниците от прегръдките на своите любими, а едно беше за някаква котка, потопена в кладенец. Не знаех обаче стихотворението, за което говореше той, и се ядосах.

– Оставете я на мира – казах. Той вероятно долови нещо в гласа ми. Изгледа ме и тонът му омекна.

– О, Съки – отвърна, – ти да не си започнала да страдаш от скрупули? Да не би да си се научила на любезни обноски, омагьосана от благородниците? Кой би помислил, че толкова много ще ти хареса да прислужваш на дами, като се има предвид какви са приятелите и домът ти! Какво биха казали мисис Съксби, Дейнти и Джони, ако можеха да видят как се изчервяваш?

– Биха казали, че имам добро сърце! – избухнах. – Може би наистина имам добро сърце. Какво лошо има в това?

– По дяволите! – отвърна той, избухвайки на свой ред. – Каква полза имаш от доброто си сърце? Какво полза има от доброто си сърце момиче като Дейнти? Никаква, освен че то може да я убие. – Той посочи с глава към вратата, през която Мод беше излязла, за да отиде при чичо си. – Нима смяташ, че тя иска от теб да се притесняваш? Тя иска от теб да държиш връзките на корсетите ѝ, гребена, нощното гърне. Погледни се, за бога! – Бях се обърнала, бях вдигнала шала ѝ и бях започнала да го сгъвам. Той го издърпа от ръцете ми. – Кога стана толкова хрисима, толкова порядъчна? Какво си въобразяваш, че ѝ дължиш? Чуй ме. Познавам близките ти. И аз съм като тях. Не ми говори така, сякаш тя те държи в Брайър от любезност или сякаш си света вода ненапита! Твоето и нейното сърце са еднакви в края на краищата: те са като моето, като всяко едно сърце. Нищо друго не прилича толкова много на уредите, които слагат на тръбите за газ, колкото сърцата: те се съживяват и започват да помпат, след като пуснеш в тях пари. Мисис Съксби би трябвало да те е научила на това.