Сара Уотърс - Крадлата

Тя очакваше отговора ми. Помислих си: "Той не лъже, изобщо не лъже – обича я заради парите ѝ. Според мен наистина ще умре, ако ги загуби". Отвърнах:

– Знам го със сигурност, мис.

Тя погледна към земята.

– Но какво би могъл да направи?

– Да попита чичо ви.

– Не бива!

– В такъв случай – поех си дъх аз – трябва да намерите друг начин. – Тя замълча, но завъртя глава. – На всяка цена.

– Тя отново не каза нищо. – Няма ли друг начин, по който да постъпите?

Тя вдигна очи към моите и примигна, за да спре сълзите си. Огледа се тревожно наляво и надясно, а после се приближи малко повече до мен. Прошепна:

– Нали няма да кажеш на никого, Сю?

– Да кажа какво, мис?

Тя отново примигна, колебаейки се:

– Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш. Трябва да се закълнеш!

– Заклевам се! – отвърнах. – Заклевам се! – През цялото време си мислех: "Хайде, изречи го!", защото беше ужасно да я гледам как се бои да издаде тайната си, след като знаех каква е тази тайна.

После тя наистина го изрече:

– Мистър Ривърс – гласът ѝ бе по-тих от всякога – казва, че можем да заминем през нощта.

– През нощта! – възкликнах.

– Казва, че можем да се оженим тайно. Казва, че тогава чичо може да се опита да ме върне обратно, макар и да смята, че едва ли би го направил. Не и след като съм станала... негова съпруга.

Когато изрече думата, лицето ѝ пребледня – видях как кръвта се отдръпна от бузите ѝ. Погледна към камъка върху гроба на майка си. Отвърнах:

– Трябва да следвате сърцето си, мис.

– Не съм сигурна. В крайна сметка не съм сигурна. Но да го обичам и после да го загубя! – Погледът ѝ стана странен.

Попитах:

– Обичате го, нали?

Тя се обърна леко, но продължаваше да изглежда странно и да мълчи. А после каза:

– Не знам.

– Не знаете ли? Как е възможно да не знаете такова нещо? Не бие ли силно сърцето ви, когато го видите, че идва? Не се ли вълнувате, когато чувате гласа му, не се ли разтрепервате от докосването му? Не го ли сънувате нощем?

Тя прехапа пълната си устна.

– И тези неща означават, че го обичам, така ли?

– Естествено! Какво друго биха могли да означават?

Тя не отговори, а затвори очи и потрепери. Доближи ръцете си една до друга и отново погали онова място върху дланта си, до което предишния ден той беше допрял устните си.

Чак сега забелязах, че тя не галеше плътта, а я търкаше. Не пазеше целувката. Усещаше устата му като изгаряне, като сърбеж, като цепленка и се мъчеше да изтрие спомена за нея.

Тя въобще не го обичаше, а се страхуваше от него.

Поех си дъх. Тя отвори очи и улови погледа ми.

– Какво ще правите? – попитах шепнешком.

– Какво мога да направя? – Тя потрепери. – Той ме желае. Предложи ми. Възнамерява да се ожени за мен.

– Бихте могли... да му откажете.

Тя примигна, сякаш не можеше да повярва на думите ми. И аз не можех да повярвам.

– Да му откажа ли? – попита бавно тя. – Да кажа "не"? – Изражението на лицето ѝ се промени. – И да гледам от прозореца как си заминава? Или може би когато той тръгва, аз ще съм в библиотеката на чичо си, където прозорците са затъмнени, и въобще няма да го видя, че си заминава? А после, а после... О, Сю, не мислиш ли, че после ще се чудя какъв би могъл да бъде животът ми? Смяташ ли, че някой друг мъж ще дойде на гости и ще ме желае поне наполовина толкова силно, колкото него? Какъв избор имам?

Погледът ѝ беше толкова втренчен и толкова празен, че аз се сепнах. Замълчах за миг и се взрях в дървената врата, до която бяхме застанали, в ръждясалата верига, която я държеше затворена, и в катинара. Катинарът е най-простата ключалка. Най-сложните са онези, с които търговците пазят стоката си. Те са дяволски трудни за разбиване. Знам го от мистър Ибс. Затворих очи и видях лицето му, а после и лицето на мисис Съксби. "Три хиляди лири!" Поех си дъх, погледнах отново към Мод. Отвърнах:

– Омъжете се за него, мис. Не чакайте чичо ви да ви разреши. Мистър Ривърс ви обича, а любовта и на мравката път прави. С времето ще започнете да го харесвате. А дотогава заминете с него тайно и правете всичко, което той ви казва.

За секунда тя изглеждаше нещастна, сякаш се беше надявала да чуе всичко друго, но не и това, но само за секунда. После лицето ѝ се проясни.

– Добре. Ще го направя. Но не мога да тръгна сама. Не бива да ме оставяш да замина с него съвсем сама. Трябва да дойдеш с мен. Кажи ми, че ще дойдеш. Кажи ми, че ще дойдеш и ще ми бъдеш прислужница в новия ми живот, в Лондон!

Отвърнах, че ще го направя. Тя се изсмя високо и нервно, а после, тъй като беше плакала и беше останала без сили, едва не ѝ се зави свят. Говореше за къщата, която ѝ бе обещал Господина, за модните дрехи в Лондон, които щях да ѝ помогна да избере, и за каретата, с която щеше да разполага. Каза, че ще ми купи красиви рокли. Каза, че повече няма да ме нарича своя прислужница, а компаньонка. Каза, че ще наеме прислужница и за мен.