Сара Уотърс - Крадлата

Погледна странно пръстите си, по чиито върхове беше полепнала червена кал. Отвърнах:

– Това са глупости. Кой ви е накарал да мислите така? Този, който го е направил, би трябвало да съжалява.

– Никой не ме е накарал да мисля така – каза тя. – Сама си го помислих.

– Толкова по-зле, понеже вие сте умна и би трябвало да сте наясно. Нима може едно момиче да си попречи да бъде родено?

– Иска ми се някой да ме беше спрял! – отвърна тя. Почти извика, докато изричаше думите. Една от черните птици излетя между надгробните камъни и крилете ѝ зацепиха въздуха, сякаш някой изтупваше килим през някакъв прозорец. Обърнахме глави, за да я видим как лети, а когато отново погледнах към Мод, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

Помислих си: "Защо трябва да плачеш? Ти си влюбена, влюбена си". Опитах се да ѝ го припомня.

– Мистър Ривърс – започнах. Тя чу името и се разтрепери.

– Погледни небето – каза ми бързо. Небето беше притъмняло. – Мисля, че отново ще има гръмотевици. Пак заваля, виж!

Затвори очи и остави дъжда да пада върху лицето ѝ, – само след миг вече не можех да различа дъждовните капки от сълзите. Приближих се до нея и я докоснах по ръката.

– Загърнете се с наметалото – отвърнах. Дъждът вече валеше силно на едри капки. Тя ме остави да ѝ сложа качулката и да я завържа, както би направило малко дете, – мисля, че ако не я бях дръпнала от гроба, щеше да остане там, докато подгизне цялата. Но аз я поведох и двете стигнахме, препъвайки се, до вратата на малкия параклис. Вратата беше заключена с ръждясала верига и катинар, но над нея имаше навес от изгнило дърво. Дъждът блъскаше по дървото и го караше да трепери. Подгъвите на полите ни бяха потъмнели от водата. Стояхме близо една до друга с рамене, опрени плътно до вратата на параклиса, а дъждовните капки падаха отвесно като стрели. Хиляда стрели и едно клето сърце. Тя каза:

– Мистър Ривърс ми предложи да се омъжа за него, Сю.

Изрече го с равен глас подобно на момиче, което разказва урок. Макар че бях чакала толкова дълго да чуя това, когато ѝ отговорих, думите ми прозвучаха също толкова мрачно, колкото и нейните. Отвърнах:

– О, мис Мод, много се радвам!

Между лицата ни падна една дъждовна капка.

– Наистина ли? – попита тя. Бузите ѝ бяха мокри, а косата ѝ беше полепнала по тях. – В такъв случай – продължи отчаяно – съжалявам. Защото му отказах. Как бих могла да се съглася? Чичо ми... чичо ми никога няма да ми разреши. Има още четири години, докато стана на двайсет и една. Как бих могла да помоля мистър Ривърс да чака толкова дълго?

Ние, разбира се, се бяхме досетили, че тя ще си помисли това. Надявахме се да стане така, понеже, мислейки си го, щеше да бъде по-склонна да избяга и да се омъжи тайно. Попитах предпазливо:

– Сигурна ли сте за чичо си?

Тя кимна.

– Той не би се лишил от мен, докато все още има книги, които да бъдат четени и описвани, а тях винаги ще ги има! На всичко отгоре е горд. Знам, че мистър Ривърс е от добро семейство, но...

– Но чичо ви ще сметне, че не е достатъчно богат, така ли?

Тя прехапа устна.

– Боя се, че ако чичо ми знаеше, че мистър Ривърс е поискал ръката ми, щеше да го отпрати от къщата. Но той така или иначе трябва да си замине, когато си свърши работата! Трябва да си замине... – Гласът ѝ потрепери. – И как ще го виждам тогава? Как е възможно сърцето ти да издържи на такова нещо в продължение на четири години?

Тя покри лицето си с ръце и се разплака силно. Раменете ѝ подскачаха. Беше ужасно да я гледа човек. Казах:

– Не бива да плачете. – Докоснах бузата ѝ и махнах мократа коса от нея. Повторих: – Наистина, мис, не бива да плачете. Мислите ли, че мистър Ривърс ще се откаже от вас? Как би могъл? Вие сте всичко за него. Чичо ви ще си промени намерението, когато разбере.

– Моето щастие не е важно за него – отвърна тя. – Важни са само книгите му! За него аз съм като книга. Не съм създадена, за да бъда вземана, докосвана и харесвана. Създадена съм да остана в мъждива светлина завинаги!

Никога не я бях чувала да говори толкова тъжно. Казах:

– Вашият чичо ви обича, сигурна съм. Но мистър Ривърс ... – думите заседнаха на гърлото ми и аз се закашлях.

– Мистър Ривърс също ви обича.

– Наистина ли смяташ, че ме обича, Сю? Вчера говореше толкова страстно, край реката, докато ти спеше. Разказа ми за Лондон, за къщата си, за ателието, каза, че копнее да ме заведе там не като своя ученичка, а като своя съпруга. Каза, че не може да мисли за нищо друго. Каза, че смята, че чакането ще го убие! Дали е искрен, Сю?