Сара Уотърс - Крадлата

Сви устни за безмълвна целувка, пъхна цигарата между тях и отново издиша син дим. После се поклони. Косата му падна върху яката му. Той вдигна бялата си ръка, за да я прибере зад ухото.

Видях как мистър Уей го изгледа, застанал на стъпалото, така както гледаха лошите момчета в Бъроу, сякаш не беше съвсем сигурен какво най-много му се иска да направи: да му се присмее или да му изкара въздуха с юмрук. Изражението на Господина обаче продължаваше да бъде невинно. Той само повдигна лице към слънцето и се протегна, за да може Мод да го види по-добре от сенките в стаята си.

Оттогава тя всяка сутрин стоеше и го гледаше как се разхожда и пуши цигарата си. Стоеше до прозореца с лице, притиснато до стъклото, а стъклото оставяше червен кръг върху челото ѝ – идеален тъмночервен кръг върху бледото ѝ лице. Приличаше на петно върху бузата на момиче, което има треска. Струваше ми се, че петното става все по-тъмно и по-страшно с всеки изминал ден.

Сега тя наблюдаваше Господина, а аз наблюдавах двамата; и тримата очаквахме бурята да се разрази.

Мислех си, че това може да отнеме две седмици или три. Вече обаче бяха изминали две седмици и ние не бяхме стигнали доникъде. После изминаха още две и нямаше никаква промяна. Оказа се, че тя умее да чака, а в къщата всичко вървеше прекалено гладко. Тя изскачаше леко от собствения си улей, за да бъде по-близо до Господина, а той се измъкваше от своя, за да бъде по-близо до нея, което просто създаваше нови улеи, по които те можеха да се плъзгат.

На нас двамата с Господина ни беше необходимо целият този спектакъл да се срине. Необходимо ни беше тя да стане доверчива, за да мога да ѝ помогна да постигне онова, което иска. Но макар и да правех хиляди намеци – например какъв любезен господин е мистър Ривърс, колко е красив и възпитан, колко много го харесва чичо ѝ, колко много го харесва тя и колко много я харесва той и ако някоя дама въобще възнамеряваше да се омъжи, не мислеше ли тя самата, че джентълмен като мистър Ривърс би могъл да бъде най-подходящият за тази работа?, макар и да ѝ давах хиляди шансове да отвори сърцето си, тя не се възползва от нито един от тях. Времето отново се застуди, а после се затопли. Дойде март. После наближи април. До месец май всичките картини на мистър Лили щяха да бъдат подредени в албуми и Господина щеше да си замине. Тя обаче все още не бе казала нищо, а той се въздържаше да я притиска, понеже се боеше, че една погрешна стъпка би я изплашила.

Аз ставах неспокойна, докато чаках. И Господина ставаше неспокоен. Всички се бяхме изнервили като копои. Мод седеше и се въртеше часове наред, а когато часовникът биеше, се стряскаше, от което се стрясках и аз, а щом станеше време Господина да я извика, потреперваше и се мъчеше да долови стъпките му. После се чуваше почукването му и тя скачаше или изпищяваше, или пък изпускаше чашата си и я счупваше. През нощта лежеше сковано с отворени очи или се въртеше и говореше в съня си.

И всичко това от любов! Никога не бях виждала подобно нещо. Мислех си как би се развила подобна история в Бъроу.

Мислех си за всички неща, които едно момиче обикновено би направило, ако харесва някой мъж, за когото предполага, че също я харесва.

Мислех си как бих постъпила аз, ако някой мъж като Господина ме харесваше.

Мислех си, че вероятно трябва да я дръпна настрана и да ѝ кажа, така както едно момиче би казало на друго момиче.

После си мислех, че тя може би ще сметне, че съм груба. Което е малко странно на фона на онова, което се случи впоследствие.

Но първо се случи нещо друго. Бурята най-сетне се разрази. Спектакълът се срина и се оказа, че чакането си е струвало.

Тя му позволи да я целуне.

Не по устните, а на едно друго, общо взето, по-хубаво място.

Знам, защото видях.

Случи се до реката през първия ден от месец април. Бремето беше прекалено топло за тази част от годината. Слънцето грееше ярко в сивото небе и всичко разправяха, че ще има гръмотевична буря.

Тя беше облякла жакет и наметало върху роклята си, а времето беше горещо. Извика ме и ме накара да ѝ махна наметалото, а после и жакета. Седеше до картината с тръстиките, а Господина беше до нея, наблюдаваше и се усмихваше. Тя примигваше заради слънцето и от време на време вдигаше ръка към очите си. Ръкавиците ѝ бяха изцапани с боя, върху лицето ѝ също имаше боя.

Въздухът беше лепкав, топъл и тежък, но почвата беше студена: все още беше пропита с мраза на зимата и с влагата на реката. Тръстиките миришеха на гнило. Чуваше се някакъв звук, сякаш от железарска пила, за който Господина каза, че идвал от жабите. Имаше дългокраки паяци и буболечки. Имаше някакъв храст, обсипан със стегнати едри мъхести пъпки.