Сара Уотърс - Крадлата

Приближи своя резен до устата си и го изяде на два пъти.

Крушата остави капки от мътен сок върху брадата му. Той си облиза замислено пръстите, аз също си облизах своите. Мод за първи път остави ръкавиците ѝ да се изцапат – седеше, допряла крушата до устната си, и отхапваше по малко от нея, а погледът ѝ беше мрачен.

Мислехме си за разни тайни. За истински и за фалшиви тайни. Тайните бяха прекалено много. Сега, когато се опитвам да си дам сметка кой какво знаеше, кой не знаеше нищо, кой знаеше всичко и кой беше мошеник, ми се налага да спра и да се откажа, защото ми се завива свят.

Най-накрая той каза, че тя би могла да се опита да рисува от натура. Веднага се досетих какво имаше предвид. Имаше предвид, че би могъл да я кара да излязат в парка, да я заведе до всички онези сенчести, уединени места и да нарече това обучение. Мисля, че и тя се досети.

– Смятате ли, че днес ще вали? – попита някак си притеснено; беше допряла лице до прозореца и се взираше в облаците. Беше краят на февруари и все още беше много студено, но така, както всеки в онази къща се напери, когато видя, че мистър Ривърс се е върнал, времето също сякаш се съвзе и стана по-приятно. Вятърът утихна и прозорците престанаха да хлопат. Небето вече беше седефено, а не сиво. Поляните позеленяха като билярдни маси.

Сутрин, докато се разхождахме с Мод, само ние двете, аз вървях до нея. Сега, естествено, тя вървеше с Господина: той ѝ подаваше ръката си и след престорено колебание тя я хващаше; според мен не ѝ беше трудно да я държи, понеже беше свикнала да държи моята. Вървеше доста сковано, но той умело намираше начин да я притегли към себе си. Навеждаше се, за да може главата му да се доближи до нейната. Правеше се, че изтупва прахта от яката ѝ. В началото между тях имаше разстояние, но малко по малко то изчезваше – най-накрая ръкавът му започваше да се търка в нейния крак, а полата ѝ се усукваше около панталоните му. Виждах всичко това, защото вървях след тях. Носех чантата с боите и четките, дървения статив и столчето. Понякога те се отдалечаваха от мен и като че ли съвсем ме забравяха. Тогава Мод се сещаше, че съм зад тях, обръщаше се и казваше:

– Колко си добра, Сю! Нямаш нищо против разходката, нали? Мистър Ривърс смята, че има още само четвърт миля до мястото.

Мистър Ривърс непрекъснато смяташе така. Караше я да обикаля бавно из парка, твърдейки, че търси пейзажи, които тя да нарисува, но всъщност я държеше близо до себе си и ѝ говореше шепнешком, а аз трябваше да ги следвам с всичките им принадлежности.

Разбира се, те можеха да се разхождат, тъй като аз бях с тях. Трябваше да наблюдавам Господина и да се погрижа той да се държи прилично.

Наблюдавах го зорко. Наблюдавах и нея. Понякога тя хвърляше поглед към лицето му, но по-често очите ѝ бяха сведени към земята или се насочваха към някое цвете или листо, или пък към пърхаща птица, която беше привлякла вниманието ѝ. И докато тя правеше това, той се завърташе леко настрани, улавяше погледа ми и ми се усмихваше дяволито, когато обаче тя отново обръщаше очи към него, лицето му се изглаждаше.

Ако го бяхте видели, щяхте да се закълнете, че той я обича.

Ако я бяхте видели, щяхте да се закълнете, че тя го обича.

На нея обаче ѝ личеше, че се страхува от собственото си пърхащо сърце. Той нямаше как да пришпорва нещата. Никога не я докосваше, освен когато я оставяше да се облегне на него и когато направляваше ръката ѝ, докато тя рисуваше. Навеждаше се, за да я гледа как потапя четката в боите, дъхът му се сливаше с нейния, а косите им се оплитаха, но когато се приближаваше малко повече, тя се свиваше. Тя не си сваляше ръкавиците.

Най-сетне той откри онова място до реката и тя започна да рисува пейзажа, добавяйки все повече и повече тъмни тръстики всеки ден. Вечер седеше в гостната и четеше на него и на мистър Лили. После си лягаше неспокойна в леглото; понякога вземаше сироп за сън и от време на време трепереше в съня си.

Когато правеше така, аз слагах ръцете си върху нея и тя се отпускаше.

Успокоявах я заради Господина. Впоследствие той искаше от мен да я изнервям, но в момента я успокоявах, грижех се да бъде спретната, с много хубави дрехи. Поливах ѝ косата с оцет и я разресвах до блясък. Господина идваше във всекидневната ѝ, оглеждаше я и ѝ се покланяше. А когато каза: "Мис Лили, според мен с всеки изминал ден лицето ви става все по-мило!" аз бях сигурна, че говори искрено. Бях обаче сигурна също така, че го каза като комплимент не за нея, понеже тя не беше направила нищо, а за мен, понеже заслугата беше моя.