Сара Уотърс - Крадлата

Чичо ѝ се срещна с него първи. Тя каза: – Вероятно той ще изпрати някой да ме повика, за да поздравя мистър Ривърс. Как ми стои полата? Не трябваше ли да съм със сивата рокля?

Мистър Лили обаче не прати никой да я извика. Чувахме гласове и затварящи се врати в стаите под нас, но мина час, преди да дойде една прислужница, за да ни предаде, че мистър Ривърс е пристигнал.

– Настанихте ли мистър Ривърс в предишната му стая? – попита Мод.

– Да, мис.

– Мистър Ривърс е много изморен, предполагам, от пътуването?

Мистър Ривърс бил поносимо изморен и с нетърпение очаквал да види мис Лили с чичо ѝ на вечеря. Дотогава не мислел да я безпокои.

– Ясно – отвърна тя. После прехапа устна. Имала удоволствието да му съобщи, че посещението му в нейната всекидневна, преди да дойде време за вечеря нямало да я притесни...

Говори в продължение на минута и половина в този дух, като трудно намираше думите и се беше изчервила; най-накрая прислужницата разбра какво се искаше от нея и излезе от стаята. Нямаше я четвърт час. Когато се върна, водеше със себе си Господина.

Той пристъпи в стаята и отначало не ме погледна. Очите му бяха отправени към Мод. Каза:

– Мис Лили, вие сте така добра да ме приемете тук, мръсен и рошав от пътуването. Напълно във ваш стил!

Гласът му беше ласкав. Що се отнасяше до мръсотията, е, по него нямаше нито едно петънце; предполагам; че се беше качил бързо в стаята си и се беше преоблякъл. Косата му беше пригладена; а бакенбардите му бяха добре оформени. Носеше скромен малък пръстен на кутрето си; с изключение на него ръцете му бяха голи и много чисти.

Изглеждаше такъв, какъвто трябваше да бъде – красив, добронамерен господин. Когато най-после се обърна към мен, се усетих, че му се покланям, и почти се засрамих.

– Ето я и Сюзан Смит! – продължи той и огледа кадифената ми рокля, а устните му трепнаха и бяха готови да се разпънат в усмивка. – Със сигурност щях да си помисля, че е дама!

– Пристъпи към мен и ме хвана за ръката. Мод също се приближи. – Надявам се, че ти харесва в Брайър, Сю. Надявам се, че си доказала на новата си господарка, че си добро момиче.

Отвърнах:

– И аз се надявам, сър.

– Тя е много добро момиче – заяви Мод. – Наистина е много добро момиче.

Каза го нервно, с благодарност в гласа – така както някой човек би го казал на непознат, имайки предвид кучето си, ако се чувства длъжен да води разговор.

Господина ми стисна ръката, а после я пусна и продължи.

– Тя, разбира се, няма как да не е добра... смея да отбележа, че едно момиче няма как да не е добро, мис Лили, след като има за пример вас.

Руменината бе изчезнала от лицето ѝ. Сега отново се появи. – Вие сте прекалено любезен – отвърна тя.

Той поклати глава и прехапа устни. – Един джентълмен няма как да не бъде любезен – изрече тихо, – щом става въпрос за вас.

Бузите му бяха поруменели като нейните. Безспорно беше намерил начин да задържи дъха си, за да накара кръвта да нахлуе в лицето му. Не отделяше очи от нея; най-накрая тя го погледна и се усмихна, а после се засмя.

И тогава си помислих, за първи път, че е бил прав. Тя наистина беше красива, беше много руса и стройна, разбрах го, след като я видях да стои до него и да го гледа в очите.

Будали. Чу се големият часовник и двамата се стреснаха и извърнаха поглед един от друг. Господина каза, че я е задържал прекалено дълго. – Ще се видим на вечеря, надявам се, с чичо ви, нали?

– С чичо ми, да – тихо отвърна тя. Той ѝ се поклони, а после тръгна към вратата; когато почти беше излязъл от стаята, сякаш се сети за мен и изигра нещо като пантомима – потупа се по джобовете, търсейки монети. Извади един шилинг и ми махна с ръка да отида да го взема.

– Заповядай, Сю – каза. Повдигна ръката ми, сложи шилинга в нея и я стисна. Шилингът беше фалшив. – Всичко наред ли е? – попита тихо, за да не чуе Мод.

Отвърнах:

– О, благодаря ви, сър! – Поклоних се отново и намигнах. Оказа се, че това са две странни неща, ако трябва да ги правиш едновременно, и аз не бих ви препоръчала да опитвате, защото се опасявам, че намигването наруши равновесието ми при поклона, а поклонът попречи на намигването.

Не смятам обаче, че Господина забеляза. Той само се усмихна доволно, поклони се отново и излезе. Мод ме погледна, после отиде, без да каже нищо, в стаята си и затвори вратата; не знам какво е правила там. Седях, докато най-накрая тя ме извика, половин час по-късно, за да ѝ помогна да се преоблече за вечеря.

Седях и подхвърлях шилинга. "Е, помислих си, и фалшивите пари блестят като истинските."