Сара Уотърс - Крадлата

Обърнах първата. Беше шестица пика.

– Пътуване! – възкликнах. – Навярно пътешествие с мистър Лили? Или пътуване на сърцето...

Тя не отговори, а само седеше, вперила очи в картите, които бях обърнала. А после:

– Покажи последната – прошепна. Показах я. Тя първа я видя.

– Дама каро – каза и изведнъж се намръщи. – Коя е тя?

Не знаех. Имах намерение да обърна двойка купа, която означава любов, но в крайна сметка сигурно бях разбъркала тестето.

– Дама каро – отвърнах най-накрая. – Мисля, че означава голямо богатство.

– Голямо богатство ли? – Тя се завъртя с гръб към мен и се огледа – хвърли поглед към избелелия килим и към черните дъбови стени. Взех картите и ги разбърках. Тя си оправи полата и стана. – Не вярвам – заяви, – че баба ти е била циганка. Лицето ти е прекалено светло. Не ти вярвам. И не ми харесва гадаенето ти. Тази игра е за прислужници.

Отдалечи се от мен и отново застана пред огледалото, помислих си, че ще се обърне и ще каже нещо по-мило, но не го направи. Докато се отдалечаваше обаче, премести един стол и тогава видях двойката купа. Беше паднала на пода, тя я беше настъпила с пантофа си и петата му беше смачкала сърцата.

Следата беше дълбока. Винаги познавах тази карта, докато играехме през следващите седмици.

През онзи следобед обаче тя ме накара да прибера картите – каза, че ѝ се вие свят, когато ги гледа, и през нощта беше неспокойна. Легна си, но поиска да ѝ налея малко вода, и докато я събличах, видях, че взе някакво шише и си сипа три капки в чашата. Беше сироп за сън. За първи път я виждах да го пие. Започна да се прозява от него. Когато се събудих на следващия ден обаче, тя вече беше будна; лежеше, беше покрила устата си с кичур коса и се взираше във фигурите на балдахина над леглото.

– Разреши добре косата ми – каза, докато стоеше права пред мен, за да я облека. – Разреши я добре, докато започне да блести. Ох, колко бяла е бузата ми! Ощипи я, Сю. – Доближи пръстите ми до лицето си и ги натисна. – Ощипи ме по бузата, без да се притесняваш, че може да я нараниш. Предпочитам синя пред толкова бяла буза!

Очите ѝ бяха черни, може би от сиропа за сън. Челото ѝ бе набръчкано. Разтревожих се, когато я чух да говори за наранявания. Отвърнах:

– Стойте мирно, защото в противен случай въобще няма да успея да ви облека. Така е по-добре. Коя рокля ще си сложите днес?

– Сивата?

– Сивата е прекалено убита за окото. Да речем, синята...

Синьото караше светлата ѝ коса да изпъква. Тя стоеше пред огледалото и ме наблюдаваше, докато я закопчах догоре. Лицето ѝ ставаше все по-гладко с всяко следващо копче. После ме погледна. Погледна кафявата ми вълнена рокля. Каза:

– Роклята ти е доста обикновена, нали, Сю? Мисля, че трябва да я смениш.

– Да я сменя ли? – отвърнах. – Тази е единствената рокля, която имам.

– Единствената? Боже мой! Вече ми е омръзнала. В какво беше облечена при лейди Алис, която е била толкова мила? Тя не ти ли даваше да носиш нейните рокли?

Почувствах – и си мисля, че бях права, че в това отношение Господина ме е злепоставил, като ме е изпратил в Брайър само с тази рокля. Отвърнах:

– Ами истината, мис, е, че лейди Алис беше добра като ангел, но в същото време беше доста пестелива. Взе си обратно роклите, за да ги занесе в Индия за своето момиче там.

Мод примигна с тъмните си очи и сякаш ѝ стана жал. Попита:

– Така ли се отнасят дамите с прислужниците си в Лондон?

– Само пестеливите, мис – отвърнах.

Тогава тя заяви:

– Е, аз нямам нищо, заради което да ми се иска да бъда пестелива. Ти трябва да имаш и ще имаш друга рокля, с която да прекарваш времето сутрин. И може би още една, с която да се преобличаш, когато... когато, да речем, някой ни дойде на гости?

После скри лицето си зад вратата на шкафа. Каза:

– Е, мисля, че носим еднакъв размер. Ето две-три рокли, виж, аз почти не ги обличам и няма да ми липсват. Виждам, че предпочиташ дълги поли. Чичо ми не одобрява носенето на дълги поли, тъй като смята, че не са здравословни. Но разбира се, не би имал нищо против, що се отнася до теб. Трябва само да отпуснеш малко този подгъв тук. Можеш да го направиш, нали?

Определено бях свикнала да разпарям бодове и бих могла да направя прав шев, ако се налагаше. Отвърнах:

– Благодаря, мис. – Тя вдигна пред мен една рокля. Беше някакво странно нещо от оранжево кадифе с ресни и широка пола. Изглеждаше така, сякаш силен вятър бе събрал заедно отделните му части в някое шивашко ателие.

Тя ме огледа, а после каза: