Сара Уотърс - Крадлата

После тя отново се спъна, полетяхме заедно напред и паднахме на два отделни стола. Тя прибра ръцете си до тялото. Дишаше учестено, на пресекулки. Беше по-червена от всякога. Бузите и бяха влажни. Полата ѝ стърчеше като полата на холандско момиче от шарка върху чиния.

Улови погледа ми и се усмихна, макар че все още изглеждаше уплашена.

– Аз на всяка цена ще танцувам – заяви, – в Лондон. Нали, Сю?

– Да – отвърнах. В онзи момент вярвах в това. Накарах я да стане и да започне отново да танцува. Чак по-късно, когато бяхме спрели и тя беше измръзнала и стоеше пред огъня, за да стопли студените си ръце, чак тогава си спомних, че тя, естествено, никога нямаше да танцува в Лондон.

Защото, макар и да знаех каква ще е съдбата ѝ, макар и да го знаех много добре, та нали аз самата помагах тази съдба да я сполети, го знаех в известен смисъл така, както човек би могъл да знае съдбата на някой герой от книга или пиеса. Светът ѝ беше толкова странен, толкова тих и затворен, че правеше истинския свят, обикновения свят, двуличния свят, в който бях стояла на масата пред порция свинска глава и чаша топло питие, докато мисис Съксби и Джон Врум се смееха, мислейки си какво бих сторила със своя дял от откраднатото от Господина наследство, този свят да изглежда още по-жесток, но тъй като той беше много далече, жестокостта не беше от никакво значение. В началото си казвах: "Когато Господина дойде, ще го направя" или "Веднъж да я вкара в лудницата, ще направя еди-какво си". Казвах си подобни неща и поглеждах към нея, а тя беше толкова наивна и толкова добра, че мисълта изчезваше, а аз продължавах да реша косата ѝ или да оправям колана на роклята ѝ. Не че ми беше мъчно или поне не ми беше особено мъчно, не и в онзи момент. Просто смятах, че сме заедно толкова много часове и че е по-добре да бъда мила с нея и да не се замислям какво я чака, вместо непрекъснато да се връщам към това и да се измъчвам, че съм жестока.

При нея, разбира се, беше различно. Тя гледаше напред. Обичаше да разговаря, но по-често предпочиташе да мълчи и да размишлява. Тогава виждах как изражението на лицето ѝ се променя. Лежах до нея през нощта и усещах как мислите се въртят в главата ѝ, чувствах я как се стопля и може би се изчервява в тъмнината; знаех, че мисли за Господина, че пресмята след колко време ще дойде той и се чуди дали и той мисли за нея. Бих могла да ѝ кажа, че и той мисли за нея. Тя обаче не говореше за Господина, никога не спомена името му. Само един-два пъти попита за старата ми леля, която уж беше бавачката му, и на мен ми се искаше да не го беше правила, понеже когато говорех за нея, се сещах за мисис Съксби и ми ставаше мъчно за дома ми.

И така, дойде онази сутрин, в която научихме, че той се връща. Беше обикновена сутрин, но за разлика от друг път, когато се събуди, Мод си потърка лицето и трепна. Вероятно причината беше в онова нещо, което хората наричат предчувствие. Аз обаче чак после го осъзнах. В онзи момент я видях, че се почеса по бузата, и попитах:

– Какво има?

Тя си движеше езика.

– Имам един зъб с остър връх, който ми наранява бузата – отвърна.

– Дайте да видя – казах.

Заведох я до прозореца, тя застана там, а лицето ѝ беше в ръцете ми. Позволи ми да ѝ опипам венеца. Почти веднага открих заострения зъб.

– Да, по-остър е от ... – започнах да казвам.

– От змийски ли, Сю? – прекъсна ме тя.

– От игла, щях да кажа, мис – отвърнах. Отидох до кутията ѝ с принадлежностите за шиене и извадих един напръстник. Сребърен напръстник.

Мод докосна челюстта си.

– Познаваш ли някой, който е бил ухапан от змия, Сю? – попита.

Какво може да каже човек в такъв момент? Умът ѝ се отплесваше към такива неща. Навярно от живота на село. Отвърнах, че не познавам такъв човек. Тя ме погледна и отново отвори уста, а аз сложих напръстника на пръста си и търках зъба, докато най-накрая острият ръб се изглади. Бях виждала мисис Съксби да го прави много пъти, на бебетата. Бебетата, разбира се, доста се гърчат. Мод стоеше съвсем неподвижно, розовите ѝ устни бяха разтворени, главата ѝ беше отметната назад, очите ѝ отначало бяха затворени, но после тя ги отвори и се взря в мен, а бузите ѝ поруменяха. Гърлото ѝ се повдигаше и се отпускаше, докато преглъщаше. Ръката ми се навлажни от дъха ѝ. Потърках малко и опипах с палец мястото. Тя отново преглътна. Клепачите ѝ трепнаха и тя улови погледа ми.

Тогава някой почука на вратата и двете подскочихме. Отстъпих настрани. Беше една от прислужниците. Носеше писмо върху поднос. – За мис Мод – каза и се поклони. Погледнах почерка и веднага разбрах, че трябва да е от Господина. Сърцето ми подскочи. Мисля, че същото направи и сърцето на Мод.