Сара Уотърс - Крадлата

– Сънувала ли съм, Агнес?

Опря глава на гърдите ми и потрепери. Махнах косата от бузата ѝ и я подържах в прегръдките си, докато се успокои.

– Вече сте добре – казах. – Нали отново ще се помъчите да заспите? Нека да ви завия, ето така.

Когато обаче се опитах да я сложа да легне, тя ме стисна още по-силно. – Не ме оставяй, Агнес! – повтори.

Отвърнах: – Аз съм Сю, мис. Агнес се разболя от скарлатина и се прибра в Корк. Спомняте ли си? А сега трябва да лежите, защото в противен случай студът ще разболее и вас.

Тогава тя ме погледна. Очите ѝ, които все още бяха тъмни, сякаш малко се бяха прояснили.

– Не ме оставяй, Сю! – прошепна. – Страхувам се от собствените си сънища!

Дъхът ѝ беше приятен. Дланите и ръцете ѝ бяха топли. Лицето ѝ беше гладко като слонова кост или като алабастър. След няколко седмици, мислех си, ако планът ни проработеше, тя щеше да лежи в леглото в лудницата. Дали тогава щеше да има някой, който да е мил с нея?

И така, освободих се от нея, но само за миг, покатерих се отгоре ѝ и се пъхнах под одеялата. Прегърнах я с едната си ръка и тя веднага се сгуши до мен. Като че ли това беше най-малкото нещо, което можех да направя. Придърпах я по-близо до себе си. Беше много крехка. Не приличаше на мисис Съксби. Въобще не приличаше на мисис Съксби. Приличаше повече на дете. Продължаваше да трепери леко, а когато примигна, усетих докосването на клепачите ѝ до гърлото си, сякаш бяха пера. След време обаче треперенето спря, клепачите ѝ отново ме докоснаха и тя се отпусна. Стана по-тежка и по-топла.

– Добро момиче – прошепнах достатъчно тихо, за да не я събудя.

На следващата сутрин се събудих минута преди нея. Тя отвори очи и ме видя; изглеждаше притеснена и се опита да го скрие.

– Събудиха ли ме сънищата ми през нощта? – попита тя, като отбягваше погледа ми. – Говорих ли някакви безсмислени неща? Казвали са ми, че дрънкам глупости в съня си, така както някои момичета хъркат. – Изчерви се и се засмя. – Много мило от твоя страна, че дойде да ми правиш компания!

Не споменах нищо за кринолина. В осем часа тя се запъти към чичо си, а в един отидох да я взема, като този път внимавах за сочещия пръст на пода. После се разходихме в парка и стигнахме до гробовете и до реката. Когато се върнахме, тя поши, подремна и я извикаха за вечеря, а аз стоях с мисис Стайлс до девет и половина, когато беше време да се кача отново горе и да я сложа в леглото. Беше точно както първия ден – всичко се повтори от начало до край. Тя каза "лека нощ" и си сложи главата на възглавницата, а аз постоях права в стаята си, чух я как отключи кутийката, надникнах през вратата и я видях как взе снимката, целуна я и я прибра на мястото ѝ.

Не бяха минали и две минути, откакто бях загасила свещта, когато тя ме извика с тих глас:

– Сю!

Каза, че не може да заспи. Каза, че ѝ е студено. Каза, че би искала отново да бъда близо до нея, в случай че се събудела уплашена.

Каза същото на следващия ден и на по-следващия.

– Нямаш нищо против, нали? – попита. Каза, че Агнес нямала нищо против. – Никога ли не си спала с лейди Алис в Мейфеър? – попита.

Какво можех да ѝ отговоря? Предполагах, че е нормално господарката и прислужницата ѝ да се сгушват една в друга като момичетата в леглото.

В началото беше нормално и за Мод и мен. Сънищата ѝ повече не я тревожеха. Спяхме като сестри. Досущ като сестри. Винаги съм искала да имам сестра.

После пристигна Господина.

Мисля, че той пристигна две седмици след мен. Бяха минали само две седмици, а часовете в Брайър се точеха толкова бавно и дните изглеждаха толкова еднакви – еднообразни, тихи и дълги, че ми се струваше, че съм прекарала там двойно повече време.

Във всеки случай достатъчно дълго време, за да се запозная с всичките странни порядки в къщата, достатъчно дълго, за да свикна с останалите прислужници и те да свикнат с мен. Известно време не можех да разбера защо не ме харесват. Слизах в кухнята и казвах "Здрасти!" на всеки, когото срещнех. "Здрасти, Маргарет!" "Всичко наред ли е, Чарлс?" (Това беше момчето, което точеше ножовете.) "Как сте, мисис Кейкбред?" (Това беше готвачката: тя наистина се казваше Кейкбред [11] Вид бял хляб. – Бел. пр. , не беше шега и никой не се смееше на името ѝ). Чарлс ме поглеждаше така, сякаш беше прекалено уплашен, за да говори, а мисис Кейкбред отвръщаше някак си злобно: "О, сигурна съм, че съм много добре, благодаря".

Предполагах, че се дразнят от присъствието ми, защото им напомнях за всички онези лъскави лондонски неща, които те никога нямаше да видят тук, в това тихо и затънтено място. После един ден мисис Стайлс ме дръпна настрана. Каза: