Сара Уотърс - Крадлата

Белотата ѝ обаче беше смущаваща и аз почувствах облекчение, след като я покрих. Прибрах роклята ѝ в шкафа и блъснах вратата, за да се затвори. Тя седеше и чакаше, прозявайки се, да се върна и да я среша.

Косата ѝ беше хубава и много дълга, когато беше пусната свободно. Сресах я и я подържах; мислех си колко бих могла да изкарам от нея.

– За какво мислиш? – попита ме тя, а очите ѝ ме гледаха от огледалото. – За предишната си господарка ли? Нейната коса красива ли беше?

– Нейната коса беше много слаба – отвърнах. А после, изпитвайки съжаление към лейди Алис: – Но походката ѝ беше хубава.

– А моята хубава ли е?

– Да, мис.

Походката на Мод наистина беше хубава. Ходилата ѝ бяха малки, а глезените – тънки като талията ѝ. Тя се усмихна. Също както беше направила с главите ни, тя ме накара да сложа крака си до нейния, за да ги сравним.

– Твоят е почти толкова малък, колкото е моят – отбеляза мило тя.

После се пъхна в леглото. Каза, че не обича да лежи на тъмно. До възглавницата ѝ имаше лампа от напоена в лой сърцевина на тръстика с тенекиен абажур – от онези, които използват старите скъперници; накара ме да я запаля с моята свещ и не ми позволи да завържа завесите на леглото ѝ, за да може да вижда стаята.

– И, моля те, не си затваряй плътно вратата – каза. – Агнес никога не го правеше. Преди да дойдеш, не ми беше приятно Маргарет да седи на стол до мен. Страхувах се, че ще сънувам нещо и ще ми се наложи да я извикам. Когато ме докосва, Маргарет ме щипе. Твоите ръце, Сюзан, са здрави като нейните, но докосването ти е нежно.

Докато говореше, тя протегна ръце и бързо сложи пръстите си върху моите; от досега с ярешката кожа ме побиха тръпки, защото тя беше свалила копринените ръкавици и на тяхното място веднага беше закопчала чифт бели ръкавици. После си дръпна ръцете и ги пъхна под одеялото. Опънах одеялото, за да стане съвсем гладко. Попитах:

– Това ли е всичко, мис?

– Да, Сюзан – отвърна тя. Премести бузата си върху възглавницата. Не обичаше косата ѝ да я боде по шията: беше я отметнала назад и тя се губеше в сянката, права и тъмна, и тънка като въже.

Когато тръгнах да излизам със свещта, сянката се разпростря като вълна върху цялото ѝ тяло. Стаята беше осветена слабо от лампата, но леглото беше потънало в мрак. Оставих вратата на стаята си наполовина отворена. Чух я, че вдигна глава.

– Малко по-широко – извика тихо тя и аз я отворих още повече. После постоях права, търкайки лицето си. Бях прекарала в Брайър само един ден, но този ден беше най-дългият в живота ми. Ръцете ме боляха от стягането на връзки. Щом затворех очи, виждах кукички. Собственото ми събличане въобще не беше забавно, след като бях съблякла нея.

Най-накрая седнах и загасих свещта; тогава я чух, че се размърда. Къщата беше притихнала. Чух съвсем ясно, че вдигна глава от възглавницата и започна да се върти в леглото. Чух, че се пресяга и изважда ключето, а после го пъха в дървената кутийка. При изщракването на ключалката станах от леглото. Помислих си: "Е, за разлика от теб аз мога да бъда тиха. По-деликатна съм, отколкото предполагате двамата с чичо си", тръгнах към процепа на врата и надникнах в стаята ѝ. Тя се беше подала от леглото между завесите и държеше в ръка снимката на красивата жена – на майка си. Докато я гледах, тя вдигна снимката до устата си, целуна я и ѝ заговори тихо и тъжно. После я отдалечи от устните си и въздъхна. Държеше ключа в една книга до леглото си. Не се бях сетила да го потърся там. Заключи кутийката, сложи я внимателно на масата, докосна я веднъж, докосна я втори път, а после се върна обратно зад завесата и утихна.

Бях прекалено уморена, за да продължавам да я гледам, и се отдръпнах от вратата. В моята стая беше тъмно като в рог. Протегнах ръце, напипах одеялото и чаршафите и ги дръпнах надолу. Пъхнах се под тях; лежах студена като жаба в тясното легло, предназначено за прислужницата на господарката.

Не съм в състояние да кажа колко дълго съм спала. Когато се събудих, не можех да разбера какъв беше онзи ужасен звук, който ме изтръгна от съня. В продължение на една-две минути не знаех дали очите ми са отворени или затворени, защото беше толкова тъмно, че нямаше разлика; чак когато погледнах към вратата на стаята на Мод и видях бледата светлина, се убедих, че не сънувам, а съм будна. Стори ми се, че онова, което бях чула, беше силен трясък или тупване, а после може би вик. В мига, в който отворих очи, настъпи тишина, но когато вдигах глава и усетих, че сърцето ми се разтуптя, викът се чу отново. Беше Мод, която викаше със силен, уплашен глас. Викаше предишната си прислужница.