Сара Уотърс - Крадлата

– Да, мис – отвърнах; нямах почти никаква представа какво да кажа и как и към кого да погледна, понеже не бях чувала, че ако се взираш в напечатан ред, той може да се съсипе. Но какво знаех аз по този въпрос? Пък и старецът беше толкова особен и ме беше изплашил толкова много, че си мислех, че може и да е вярно.

– Да, мис – повторих, а после добавих: – Да, сър.

И се поклоних. Мистър Лили изсумтя и ме изгледа строго през зелените си очила. Мод си закопча ръкавицата и двете се обърнахме и се приготвихме да излезем от стаята.

– Направи я деликатна, Мод – каза той, докато племенницата му затваряше вратата зад нас.

– Добре, чичо – измърмори тя.

Сега вестибюлът изглеждаше още по-тъмен. Мод ме преведе по открития коридор и нагоре по стълбите към втория етаж, където бяха нейните стаи. Там беше сервиран обедът, имаше и кафе в друг сребърен чайник, но след като видя какво е изпратила готвачката, тя се намръщи.

– Яйца – каза. – Деликатни, каквато трябва да бъдеш ти. Как ти се стори чичо ми, Сюзан?

– Безспорно е много умен, мис – отвърнах.

– Наистина е много умен.

– И пише, предполагам, някакъв огромен речник?

Тя примигна, а после кимна.

– Речник, да. Многогодишен труд. Стигнали сме до буквата "Д" .

Взря се в очите ми, сякаш искаше да види какво мисля по въпроса.

– Удивително – отвърнах.

Тя примигна отново, а после доближи лъжицата до едно от яйцата и отряза върха му. После погледна към белтъка и към жълтата каша в него, отново се намръщи и го бутна настрани.

– Трябва да го изядеш вместо мен – каза. – Трябва да ги изядеш всичките. А аз ще ям хляб с масло.

Яйцата бяха три. Не знам какво видя тя в тях, та стана толкова придирчива. Подаде ми ги и докато ги ядях, ме наблюдаваше, като отхапваше от хляба и отпиваше от кафето; потърка за минута едно петънце върху ръкавицата си и каза:

– Капка от жълтъка, виж, паднала е на пръста ми. О, колко ужасно изглежда жълтото на фона на бялото!

После я видях как се цупи на петното, докато приключихме с обеда. Когато Маргарет дойде, за да отнесе подноса, тя стана и влезе в спалнята си, а когато се върна, ръкавиците ѝ отново бяха бели – беше отишла до чекмеджето и беше взела нов чифт. Открих старите по-късно, когато сипвах въглища за огъня в спалнята ѝ: беше ги хвърлила там, в задната част на камината; ярешката кожа се беше свила от пламъците и те бяха заприличали на ръкавици за кукли.

Мод определено можеше да бъде сметната за особнячка. Но дали беше луда или глуповата, както беше казал Господина на Лант стрийт? Тогава не мислех така. Мислех само, че е доста самотна, начетена и отегчена, но кой ли не би бил в подобна къща? След като приключихме с обеда, отидохме до прозореца: небето беше сиво и се задаваше дъжд, но тя поиска да се поразходи. Попита:

– А какво да облека? – и двете застанахме пред вратата на малкия черен шкаф и започнахме да преглеждаме палтата, бонетата и обувките ѝ. Така убихме почти един час. Мисля, че тя го направи тъкмо заради това. Докато ѝ завързвах несръчно връзката на обувката, сложи ръцете си върху моите и каза:

– По-бавно. Защо да бързаме? Няма заради кого, нали?

Усмихна се, но очите ѝ бяха тъжни. Отвърнах:

– Така е, мис.

В крайна сметка си сложи бледосиво наметало, а върху ръкавиците – друг чифт, с един пръст. Имаше малка кожена чанта, в която държеше носна кърпичка, шише с вода и ножица; накара ме да я нося, без да ми обясни за какво ѝ е ножицата, а аз предположих, че възнамерява да реже с нея цветя. Заведе ме до вратата по огромното стълбище, а мистър Уей ни видя и се затича да изтегли резетата.

– Как сте, мис Мод? – попита той, покланяйки се. – А ти, мис Смит?

Вестибюлът беше тъмен. Когато излязохме навън, започнахме да мигаме; бяхме си сложили ръцете върху очите, за да закрием небето и воднистото слънце.

Къщата изглеждаше мрачна, когато я видях за първи път, в мъглата, и бих искала да мога да кажа, че на дневна светлина не беше толкова мрачна, но тя всъщност изглеждаше още по-зле. Предполагам, че някога наистина е била величествена, но сега комините ѝ бяха наклонени като пияници, а покривът ѝ беше позеленял от мъха и от гнездата на птиците. Цялата беше покрита с някакво безжизнено пълзящо растение и с петна, останали на местата, където преди много години се бяха захващали още повече стъбла, а долната част на стените ѝ бяха обточени с пънчетата на отсечения бръшлян. Къщата беше с огромна входна врата, с две крила, но от дъжда дървото се беше издуло и се отваряше само едната половина. Мод трябваше да притиска кринолина и да върви странично, ако въобще искаше да излезе от къщата.