Сара Уотърс - Крадлата

Едно от нещата, на които занимания, подобни на нашите в Лант стрийт, биха ви научили, е да се отнасяте подобаващо с качествените стоки. Хванах роклите, всичките бяха странни – къси и момичешки, извадих ги и ги подредих грижливо върху лавиците. После настъпих с обувката си кринолина, за да го задържа сплескан, и вратите се затвориха както трябва.

Шкафът беше в една ниша. В друга ниша имаше тоалетна масичка. По нея бяха разхвърляни четки, шишета и фуркети – и тях ги подредих; отдолу имаше няколко украсени с орнаменти чекмеджета. Отворих ги едно по едно. Бяха пълни с... е, това си го биваше. Всичките бяха пълни с ръкавици. Имаше повече ръкавици, отколкото в галантериен магазин. Бели в горното чекмедже, черни копринени в средното и бежови с един пръст в долното.

На вътрешната страна на всяка, на китката, беше избродирано нещо с тъмночервен конец, което, предположих, беше името на Мод. Прииска ми се да поработя върху него с ножица и карфица.

Не го направих, естествено, а оставих ръкавиците така, както бяха подредени, и отново обиколих стаята, като докосвах и разглеждах всяко нещо в нея. Не беше останало много за разглеждане, освен една странна вещ – дървена кутийка, инкрустирана със слонова кост, която стоеше на масата до леглото ѝ.

Кутийката беше заключена и когато я вдигнах, издрънча глухо. Не видях ключ: предположих, че го държи у себе си, вероятно вързан на шнур. Ключалката обаче беше проста; на такива ключалки трябва само да им покажеш телчето и те сами се отварят, все едно даваш солена вода на стрида. Използвах един от фуркетите си.

Оказа се, че дървото е подплатено с плюш. Пантата беше сребърна и беше смазана, за да не скърца. Не съм сигурна какво очаквах да открия вътре – навярно нещо от Господина, сувенир, писмо, бележка с нежни думи. В нея обаче имаше миниатюрна снимка на красива русокоса жена в златна рамка, на която беше вързана избеляла панделка. Очите на жената бяха добри. Беше облечена в стил отпреди двайсет години, а рамката беше стара; жената не приличаше много на Мод, но почти бях готова да се обзаложа, че е майка ѝ . В същото време обаче си помислих, че ако беше майка ѝ, не беше нормално да държи снимката ѝ заключена в кутийка, вместо да я носи.

Толкова дълго се чудих, докато обръщах снимката и търсех някакви знаци, че рамката, която беше студена, когато я взех в ръце, както всичко останало в стаята, се стопли. Тогава чух звук, който дойде от някоя част на къщата, и си помислих какво ли щеше да стане, ако Мод – или Маргарет или мисис Стайлс – бяха влезли в стаята и ме бяха заварили изправена до отворената кутийка със снимката в ръка. Веднага върнах кутийката на мястото ѝ и я заключих.

Задържах фуркета, който бях изкривила, за да направя от него шперц. Не ми се искаше Мод да го намери и да си помисли, че съм крадла.

Нямаше какво повече да правя. Постоях още малко до прозореца. В единайсет часа една прислужница донесе поднос.

– Мис Мод не е тук – казах, когато видях сребърния чайник; чаят обаче беше за мен. Изпих го на малки глътки, за да ми стигне за по-дълго време. После върнах долу подноса с намерението да спестя още едно качване на прислужницата.

Когато ме видяха, че го нося в кухнята, момичетата се ококориха, а готвачката извика:

– И таз добра! Ако смяташ, че Маргарет няма да дойде достатъчно бързо, трябва да говориш с мисис Стайлс. Аз обаче съм сигурна, че мис Фий никога не е казвала за някого, че е мързелив.

Мис Фий беше ирландската прислужница, която се беше разболяла от скарлатина. Беше много жестоко да ме смятат за по-високомерна от нея, след като просто се опитвах да бъда учтива.

Не казах обаче нищо. Помислих си: "Вие може и да не ме харесвате, но мис Мод ме харесва!".

Защото от всички тя беше единствената, която беше разговаряла мило с мен; изведнъж страшно ми се прииска времето да мине по-бързо, не заради самото време, а заради това, че то щеше да ме върне обратно при нея.

Ако не друго, то поне в Брайър винаги се знаеше колко е часът. Удари дванайсет, а после дванайсет и половина и аз се отправих към задното стълбище и постоях там, докато най-накрая покрай мен мина една от прислужниците и ми показа накъде трябва да вървя, за да отида в библиотеката. Тя представляваше стая на първия етаж, до която се стигаше по открит коридор, водещ към огромно дървено стълбище, и вестибюл; вестибюлът обаче беше много тъмен, мрачен и мизерен, както всяко друго нещо в къщата – човек никога не би предположил, че се намира в дома на голям учен. До вратата на библиотеката върху дървен щит висеше глава на някакво същество с едно стъклено око. Застанах до него и докоснах с пръсти малките му бели зъби, изчаквайки часовника да удари един часа. През вратата проникваше гласът на Мод – много тих, но бавен и равен, сякаш четеше на чичо си от някаква книга.