Сара Уотърс - Крадлата

– Много ми беше мъчно, мис – отвърнах. – Но, вижте, лейди Алис замина в Индия. Смятам, че слънцето там щеше да ми се стори доста силно.

Тя се усмихна.

– Предпочиташ сивото небе на Брайър? Знаеш ли, тук слънцето никога не грее. Чичо ми му е забранил. Печатните букви избеляват от ярката светлина.

Усмихна се и зъбите ѝ се показаха: бяха малки и много бели. И аз се усмихнах, но със стиснати устни, защото моите зъби, които сега са жълти, бяха, опасявам се, че трябва да го кажа, бяха доста жълти даже тогава, а и след като видях нейните, си въобразих, че са още по-жълти.

Тя попита:

– Знаеш ли, Сюзан, че чичо ми е учен?

– Чух за това, мис – отвърнах.

– Той има огромна библиотека. Най-голямата по рода си в цяла Англия. Предполагам, че ще я видиш в най-скоро време.

– Ще се радвам да я видя, мис, убедена съм.

Тя отново се усмихна.

– Ти, разбира се, обичаш да четеш?

Преглътнах.

– Да чета ли, мис? – Тя кимна, изчаквайки отговора ми.

– До голяма степен – отвърнах най-накрая. – Тоест, сигурна съм, че може би щях да обичам да чета, ако бях попаднала на книги и вестници. Имам предвид – прокашлях се, – ако ми бъде показано.

Тя се ококори.

– Имам предвид, ако се бях научила – добавих.

Тя се ококори още повече, а после се изсмя рязко с невярващ смях.

– Шегуваш се. Искаш да кажеш, че не можеш да четеш? Наистина ли? Не можеш да прочетеш нито една дума, нито една буква? – Усмивката ѝ премина в мръщене. До нея имаше малка маса, върху която лежеше някаква книга. Все още отчасти усмихната, отчасти намръщена, тя я взе и ми я подаде.

– Хайде – подкани ме мило. – Според мен скромничиш. Прочети ми нещо – няма значение, даже и да се запъваш.

Поех мълчаливо книгата; бях започнала да се изпотявам. Отворих я и погледнах една от страниците ѝ. Беше изпълнена от горе до долу със сбити черни печатни букви. Отворих на друга страница. Беше още по-зле. Усещах втренчения поглед на Мод като пламък върху сгорещеното си лице. Усещах тишината. Лицето ми стана още по-горещо. "Опитай", казах си.

– "Отче наш – започнах, – който си на небесата..." И тогава забравих какво следва. Затворих книгата, прехапах устна и погледнах към пода. Помислих си с горчивина: "Е, с нашия заговор е свършено. На нея не ѝ е нужна прислужница, която няма да може да ѝ чете книги или да пише красиво с наклонен почерк!". Вдигнах очи към нейните и казах:

– Някой би могъл да ме научи, мис. Много ми се иска. Сигурна съм, че бих могла да се науча, и то за много кратко време.

Тя обаче клатеше глава, а изражението на лицето ѝ беше многозначително.

– Да те научи ли? – отвърна, като се приближи до мен и внимателно взе книгата от ръцете ми. – О, не! Не, не, не бих го допуснала. Да не можеш да четеш! Ах, Сюзан, ако трябваше да живееш в тази къща в качеството си на племенница на моя чичо, щеше да разбереш какво означава това. Наистина щеше да разбереш!

Усмихна се. Докато все още ме гледаше в очите и ми се усмихваше, се чу бавният и силен звън на огромния часовник на къщата, който удари осем пъти. Лицето ѝ помръкна.

– А сега – добави и се извърна настрани – трябва да вървя при мистър Лили. Когато часовникът удари един часа, отново ще бъда свободна.

Прозвуча като момиче от някоя приказка. Нима не съществуват приказки за момичета с чичовци, които са магьосници, чудовища и какви ли още не? Каза:

– Ела при мен, Сюзан, в кабинета на чичо ми в един часа.

– Добре, мис – отвърнах.

Оглеждаше се някак си разсеяно. Над камината имаше огледало и тя се приближи до него и докосна с покритите си с ръкавиците ръце първо лицето, а после яката си. Наблюдавах я, докато се навеждаше. Късата ѝ рокля се повдигна отзад и откри прасците ѝ.

Тя улови погледа ми в огледалото. Поклоних се отново.

– Може ли да си вървя, мис? – попитах.

Тя отстъпи назад.

– Остани – отвърна и махна с ръка, – и ми разтреби стаите, моля те.

Стигна до вратата. Преди да хване дръжката обаче, спря. Каза:

– Надявам се, че ще бъдеш щастлива тук, Сюзан. – Отново се изчерви. Моите бузи изстинаха, когато я видях, че се изчерви. – Надявам се, че няма да липсваш прекалено много на леля си в Лондон. Мисля, че мистър Ривърс спомена за някаква леля? – Сведе очи. – Надявам се, че мистър Ривърс се чувстваше добре, когато се видя с него?

Зададе въпроса между другото, сякаш отговорът не беше важен за нея; познавах мошеници, които правеха същото – пускаха един истински шилинг в купчина от фалшиви монети, за да изглеждат всички монети неподправени. Като че ли ѝ дремеше на шапката за мен и за старата ми леля!