Сара Уотърс - Крадлата

От съседната стая долетя шепот. Чух Маргарет да казва: "Да, мис". После се затвори някаква врата.

Настъпи тишина. Слязох долу, за да закуся, като преди това се загубих в тъмните коридори в подножието на стълбището за прислугата и се озовах в двора с клозета. Видях, че клозетът е заобиколен с коприва, а тухлите в двора са пропукани от плевелите. Стените на къщата бяха обрасли с бръшлян, а някои от прозорците бяха без стъкла. Господина беше прав в крайна сметка, че не си струваше този дом да бъде разбит. Беше прав и за прислужниците. Когато най-после намерих килера на мисис Стайлс, там имаше някакъв мъж с бричове и копринени чорапи и с напудрена перука. Беше мистър Уей. Работел като иконом на мистър Лили от четирийсет и пет години, както каза, и видът му го потвърждаваше. Когато едно момиче донесе закуската, сервираха първо на него. Ядохме шунка с яйца и изпихме по чаша бира. Тук пиеха бира с всяко ядене; имаше една цяла стая, в която я варяха. А разправят, че лондончаните били пияници!

Мистър Уей почти не говореше с мен, но обсъждаше с мисис Стайлс онова, което трябваше да се свърши в къщата.

Само ме попита кое семейство съм напуснала току-що, а когато отговорих, че съм работила за семейство Дънрейвън, на Уелк стрийт, той кимна, погледна ме хитро и заяви, че мисли, че познава стопанина. Което идва да покаже какъв шмекер беше.

Тръгна си към седем часа. Мисис Стайлс не стана от масата, докато той не се изправи на крака. После каза:

– Ще се зарадваш да чуеш, мис Смит, че мис Мод е спала добре.

Не знаех какво да отговоря. Тя обаче продължи:

– Мис Мод става рано. Помоли да те изпратя при нея. Би ли си измила ръцете, преди да се качиш горе? Мис Мод е придирчива, като чичо си.

Според мен ръцете ми бяха достатъчно чисти, но все пак ги измих в един малък каменен умивалник в ъгъла на килера.

Усещах бирата, която бях изпила, и ми се искаше да не го бях правила. Искаше ми се да бях използвала клозета, когато попаднах на него в двора. Сигурна бях, че повече никога няма да го намеря.

Бях нервна.

Мисис Стайлс ме заведе горе. Минахме, както и преди по стълбището за прислугата, но после продължихме по един по-хубав коридор, който водеше към няколко врати. Тя почука на една от тях. Не чух отговора, който последва, но предполагам, че тя го чу. Изправи гръб, завъртя желязната дръжка и ме въведе вътре.

Стаята беше тъмна като всички стаи в къщата. Стените ѝ бяха облицовани изцяло със старо черно дърво, а подът, който беше гол, с изключение на няколко невзрачни и износени до основата турски килима, постлани тук-там върху него, също беше черен. Имаше няколко грамадни тежки маси и едно-две твърди канапета. Имаше картина, изобразяваща кафяв хълм, ваза, пълна със сухи листа, и умряла змия в стъклен съд с бяло яйце в устата. Прозорците откриваха сивото небе и мокрите голи клони. Стъклата им бяха малки, оловни, и дрънчаха в рамките.

В огромна стара камина пукаше слаб огън, а до него мис Мод Лили, господарката на къщата, главната фигура, около която беше изграден нашият заговор, се взираше в пламъчетата и дима; тя се обърна, когато чу стъпките ми, трепна и започна да мига.

Съдейки по всичко онова, което беше казал Господина, очаквах тя да бъде невероятно красива. Но не беше или поне на мен не ми се стори красива, докато я оглеждах; според мен външността ѝ беше съвсем обикновена. Беше по-висока от мен с един-два инча, което ще рече, че беше с нормален ръст, тъй като мен хората ме смятат за ниска, косата ѝ беше по-руса от моята, но не много руса, а очите ѝ, които бяха кафяви, бяха по-светли. Устните и бузите ѝ бяха много пълни и гладки – признавам, че в това отношение наистина ме превъзхождаше, понеже аз обичах да си хапя устните, бузите ми бяха луничави, а за чертите ми по принцип казваха, че са остри. Казваха, че изглеждам малка за годините си, но ми се искаше хората, които смятаха така, да бяха видели мис Мод, докато стоеше пред мен. Защото ако аз изглеждах по-малка, отколкото бях всъщност, то тогава тя беше дете, беше пиленце, невинно гълъбче. Видя ме да влизам, трепна, както споменах, и направи няколко крачки, за да ме посрещне, а бледите ѝ бузи поруменяха. После спря и сложи ръцете си отпред, плътно до полата. Полата ѝ – никога не бях виждала такова нещо върху момиче на нейната възраст – полата ѝ беше набрана и къса и откриваше глезените ѝ, а на талията, която беше удивително тънка, имаше широк колан. Косата ѝ беше прибрана в кадифена мрежичка. Носеше пантофи от червен прюнел. На ръцете ѝ имаше чисти бели ръкавици, закопчани на китките. Каза: