Сара Уотърс - Крадлата

– Мис Смит. Ти си мис Смит, нали? И си дошла, за да ми станеш прислужница, от Лондон! Може ли да те наричам Сюзан? Надявам се, че ще харесаш Брайър, Сюзан, надявам се, че ще харесаш и мен. Макар че и в двата случая няма кой знае какво за харесване. Смятам, че можеш да го постигнеш много лесно, наистина много лесно.

Говореше с тих, приятен, пресекващ глас, с наклонена глава, като почти не ме гледаше, а бузите ѝ все още бяха румени. Отвърнах:

– Сигурна съм, че ще ми харесате, мис. – После си спомних за упражненията на Лант стрийт, стиснах здраво полата си и се поклоних. Когато се изправих, тя се усмихна, приближи се до мен и взе ръката ми в своята.

Погледна към мисис Стайлс, която все още стоеше до вратата зад мен.

– Не е нужно да оставате повече, мисис Стайлс – каза любезно. – Знам, че сте се държали мило с мис Смит. – Улови погледа ми. – Навярно си чула, че съм сираче, Сюзан, също като теб. Дойдох в Брайър, когато бях още дете: бях много малка и си нямах никого, който да се грижи за мен. Не мога да ти опиша всичко, с което оттогава насам мисис Стайлс ми показва какво означава майчината любов.

Усмихна се и наклони глава. Мисис Стайлс избягваше да я гледа в очите, но по бузите ѝ пропълзя червенина и клепачите ѝ затрептяха. Никога не бих я сметнала за всеотдайна майка, но прислужниците стават сантиментални по отношение на богатите, за които работят, така както кучетата се привързват към гамените, които ги замерват с камъни. Така е, повярвайте ми.

Както и да е, тя примигна и за миг придоби хрисим вид, а после излезе от стаята. Мод се усмихна отново и ме заведе до едно от канапетата с твърди облегалки, което беше близо до огъня. Седна до мен. Попита ме как е минало пътуването ми:

– Помислихме, че си се изгубила! – После ме попита за стаята ми. Харесало ли ми е леглото? А закуската?

– Наистина ли си от Лондон? – попита. Откакто напуснах Лант стрийт, всички ми задаваха този въпрос, сякаш можеше да съм отнякъде другаде! Помислих си обаче, че ме пита по различен начин: не ме зяпаше, както правят хората на село, а ме гледаше почтително, жадно, сякаш Лондон беше много важен за нея и копнееше някой да ѝ говори за него.

Смятах естествено, че знам каква е причината.

После ми обясни какви ще бъдат задълженията ми, докато съм нейна прислужница, като основните бяха, както вече ми беше известно, да седя с нея в стаята ѝ и да ѝ правя компания, да се разхождам с нея в парка и да ѝ подреждам роклите. Тя сведе очи.

– Ще се увериш, че тук, в Брайър, сме доста далече от модата – каза. – Предполагам, че няма никакво значение, защото почти никой не ни идва на гости. Чичо ми държи единствено на спретнатия ми вид. Ти, разбира се, си свикнала с великолепните лондонски модни стилове.

Сетих се за косата на Дейнти, за палтото от кучешки кожи на Джон.

– Да, до голяма степен – отвърнах.

– А предишната ти господарка – продължи тя – беше доста изискана дама, така ли? Сигурно щеше да ми се присмее, ако можеше да ме види!

Изчерви се още повече, докато изричаше думите, и отново извърна очи от мен, а аз още веднъж си помислих: "Гълъбче!"

Онова, което казах обаче, беше, че лейди Алис – господарката, която Господина беше измислил, е била прекалено възпитана, за да се присмива на когото и да било, и винаги е смятала, че великолепните дрехи не означават нищо, тъй като трябва да се оценява човекът, който е облечен с тях. Общо взето мислех, че е доста умно от моя страна да го кажа; тя, изглежда, също мислеше така, защото ме погледна по нов начин, червенината се отдръпна от бузите ѝ, хвана ме отново за ръката и заяви:

– Струва ми се, че си добро момиче, Сюзан.

Отвърнах:

– Лейди Алис все така казваше, мис. – После си спомних за препоръката, която Господина беше написал за мен, и реших, че може би е дошъл моментът да я покажа. Извадих я от джоба си и ѝ я подадох. Тя стана, разчупи восъка, приближи се до прозореца и вдигна листа към светлината. Дълго време не откъсна очи от наклонения почерк, а после ме погледна крадешком; сърцето ми заби силно – реших, че е забелязала нещо странно. Не беше обаче това, понеже най-накрая видях, че ръката ѝ, която държеше листа, потрепери, и си помислих, че и тя като мен не е наясно какво представлява истинската препоръка и просто размишлява какво трябва да каже.

Едва не ми стана жал, защото предположих, че няма майка.

– Е – каза тя, след като сгъна няколко пъти листа и го прибра в джоба си, – лейди Алис наистина има много високо мнение за теб. Сигурно ти е било мъчно, когато е трябвало да напуснеш къщата ѝ.