Сара Уотърс - Крадлата

Спомних си за свещта, която бях видяла да трепти до един прозорец, докато вървях с Уилям Инкър. Зачудих се от коя ли стая беше дошла онази светлина.

Отворих куфара, за да погледна нещата, които бях донесла от Лант стрийт. Всъщност нито едно от тях не беше мое: имаше само фусти и ризи, които Господина ме беше накарал да взема. Свалих си роклята и я задържах за миг пред лицето си. Тя също не беше моя, но открих шевовете, които Дейнти беше направила, и ги помирисах. Мислех си, че иглата ѝ е оставила в нея миризмата от палтото от кучешки кожи на Джон Врум.

Сетих се за супата, която мисис Съксби щеше да направи от кокалите на онази свинска глава, и се почувствах много странно, както може да се предположи, представяйки си как всички седят, ядат от нея и си мислят за мен или може би за нещо съвсем друго.

Ако бях ревливо момиче, сигурно щях да се разрева, представяйки си всичко това.

Аз обаче не бях момиче, което би ронило сълзи. Облякох си нощницата и си сложих наметалото върху нея; стоях права с чорапите и с обувките, които не бях разкопчала. Погледнах към затворената врата до таблата на леглото и към ключалката ѝ. Чудех се дали Мод държи ключ откъм своята страна и дали го е превъртяла. Чудех се какво щях да видя, ако отидех, ако се наведях и погледнех. Кой човек би си помислил подобно нещо, без да го направи? Когато най-накрая се приближих на пръсти до вратата и се наведох към ключалката, видях бледа светлина, сянка – нищо друго, никакъв признак, че там има спящо, будно или неспокойно момиче, или каквото и да било друго.

Чудех се дали бих могла да доловя дишането ѝ. Изправих се, затаих дъх и доближих ухо до вратата. Чух как сърцето ми бие и как кръвта ми бучи. Чух лек, приглушен звук, който сигурно идваше от някой пълзящ червей или буболечка в дървото.

Освен този звук не се долавяше нищо друго, макар че се вслушвах в продължение на една минута, а може би и на две. После се отказах. Свалих си обувките и жартиерите и се пъхнах в леглото: чаршафите бяха студени и влажни, като точени кори. Разстлах наметалото си върху завивките, за да ми стане по-топло и за да мога бързо да го взема, ако някой дойдеше при мен през нощта и ми се приискаше да избягам. Знае ли човек какво би могло да стане? Оставих свещта запалена. Ако мистър Уей се оплачеше, че му липсва една недогоряла свещ, щеше да бъде много жалко.

В крайна сметка крадлите също имат слабости. Сенките продължаваха да танцуват из стаята. Точените кори не се затоплиха. Огромният часовник удари десет и половина, единайсет, единайсет и половина, дванайсет. Лежах, треперейки, и копнеех с цялото си сърце за мисис Съксби, за Лант стрийт, за своя дом.

Събудиха ме в шест часа. Сякаш все още беше полунощ, защото свещта, разбира се, беше изгоряла докрай, а завесите на прозорците бяха плътни и не пропускаха оскъдната светлина. Когато Маргарет, прислужницата, почука на вратата, си помислих, че съм в стаята си на Лант стрийт. Бях сигурна, че Маргарет е крадла, която е излязла от затвора, и белезниците и трябва да бъдат изпилени от мистър Ибс. Това понякога се случваше; някои от крадците бяха добри хора, които ни познаваха, а други бяха отявлени негодници. Веднъж един мъж опря нож в гърлото на мистър Ибс – каза, че пилата се движела много бавно. И така, след като чух почукването на Маргарет, аз скочих от леглото и изкрещях: "Ох! Дръж!" – макар че не бих могла да кажа какво трябваше да бъде хванато и от кого, а вероятно и Маргарет не би могла да каже. Тя надникна през вратата и прошепна: – Извика ли нещо, мис? – Носеше кана с топла вода за мен; влезе, запали огъня, а после протегна ръка под леглото и взе нощното гърне, изпразни го в кофата с помията и го избърса с влажната кърпа, която беше закачена на престилката ѝ.

У дома аз миех нощните гърнета. Сега, виждайки как Маргарет изсипва пикнята в кофата, не бях сигурна, че ми е приятно. Въпреки всичко отвърнах:

– Благодаря, Маргарет. – А после съжалих за думите си, понеже Маргарет отметна глава, като че ли искаше да каже коя си ти, та да ми благодариш.

Прислужници. Обясни ми, че ще закусвам в килера на мисис Стайлс. После се обърна и излезе; стори ми се, че пътем погледна бързо към роклята ми, към обувките и към отворения куфар.

Изчаках огъня да се разгори, а после станах и се облякох. Беше прекалено студено, за да се мия. Роклята ми беше лепкава. Когато дръпнах завесата на прозореца и пуснах дневната светлина да влезе, видях онова, което не бях успяла да видя предишната нощ на светлината на свещта – по тавана имаше кафяви следи от влага, а дървото по стените беше на бели петна.