Сара Уотърс - Крадлата

Отвърнах:

– Той се чувстваше много добре, мис. И ви изпраща поздрави.

Тя беше отворила вратата и се скри наполовина зад нея.

– Наистина ли? – попита.

– Наистина, мис.

Тя опря челото си в дървото.

– Мисля, че е мил – добави тихо.

Спомних си го как клекна до онзи кухненски стол и пъхна ръка надълбоко в пластовете на фустата, изричайки: "Така ти се пада, сладка кучко".

– Безспорно е много мил, мис – отвърнах.

В този момент от някоя част на къщата долетя рязък, сърдит звън на ръчна камбана.

– Това е чичо ми! – извика тя и надникна през рамо. Обърна се и побягна, като остави вратата наполовина отворена. Чувах шляпането на пантофите ѝ и скърцането на стъпалата, докато слизаше.

Изчаках една секунда, а после пристъпих до вратата, опрях крак в нея и я ритнах, за да се затвори. Приближих се до огъня и си стоплих ръцете. Не мисля, че бях успяла да се стопля, откакто бях напуснала Лант стрийт. Вдигнах глава, видях огледалото, в което се беше огледала Мод, изправих се и се взрях в собственото си лице – в луничавите бузи и в зъбите си. Изплезих се на себе си. После потрих ръце и се изкисках, защото тя се държеше точно така, както беше предрекъл Господина, и очевидно вече бе хлътнала по него; трите хиляди лири можеха спокойно да бъдат преброени, увити в хартия и надписани с моето име, а лекарят можеше да застане с усмирителната риза пред входа на лудницата.

Ето какво си мислех тогава, след като се бях срещнала с нея.

Мислех си го обаче с известно недоволство, а кикотът ми, трябва да призная, беше доста пресилен. Не бях съвсем наясно защо. Предполагам, че беше заради мрачната обстановка, понеже къщата изглеждаше още по-тъмна и по-тиха, след като тя излезе от стаята. Чуваше се само шумът от пепелта, която падаше в камината, и от подрънкващите стъкла. Приближих се до прозореца. Течението беше ужасно. Върху первазите бяха сложени червени торбички с пясък, за да го спират, но те не вършеха работа – бяха пропити с влага и плесенясали. Пипнах една от тях и пръстът ми позеленя. Стоях, треперейки, и обхождах с очи гледката, ако може да се нарече гледка нещо, което се състои от най-обикновена трева и дървета. Няколко черни птици вадеха червеи на поляната. Чудех се в каква посока се намира Лондон.

Страшно ми се искаше да чуя някое дете, което плаче, или пък сестрата на мистър Ибс. Бих дала пет лири за пакет с плячка или за няколко фалшиви монети, които трябваше да бъдат потъмнени.

После мисълта ми се насочи към нещо друго. "Разтреби ми стаите", беше казала Мод, а имаше само една стая, която според мен трябваше да бъде всекидневната ѝ, следователно някъде другаде имаше още една, където тя спеше в леглото си. Стените в къщата бяха изцяло облицовани с тъмен дъб и бяха много мрачни за окото и много тайнствени, защото вратите прилепваха плътно към касите и не се забелязваха. Аз обаче се вгледах внимателно и видях на отсрещната стена пролука, а после дръжка и накрая пред очите ми изскочи очертанието на вратата, ясно като бял ден.

Беше вратата към спалнята ѝ, точно както бях предположила, и естествено тази стая имаше още една врата, която беше вратата към моята стая, където бях стояла предишната нощ и бях напрягала слух, опитвайки се да доловя дишането ѝ. Онова, което бях направила, сега ми се стори много глупаво, след като видях какво има от другата ѝ страна – най-обикновена женска стая, не много, но достатъчно голяма, с едва доловим свеж аромат и високо легло с четири колони със завеси и балдахин от овехтяло моаре. Не бях сигурна дали, ако спях в такова легло, нямаше да кихам. Мислех си за прахта и за мъртвите мухи и паяци, които сигурно се бяха събрали върху балдахина, който изглеждаше така, сякаш не беше свалян от деветдесет години. Леглото беше оправено, но върху него имаше нощница – сгънах я и я прибрах под възглавницата, имаше и един-два руси косъма – вдигнах ги, отнесох ги до камината и приключих с разтребването. Върху издадената част на камината беше окачено огромно старо огледало, изпъстрено като мрамор със сребристи и сиви жилки. До него имаше малък старомоден шкаф, покрит изцяло с резбовани цветя и гроздове, с почерняла политура и пропукан на места. Бих казала, че по времето, когато е бил изработен, жените не са носели върху себе си нищо друго, освен листа, понеже в него имаше пет-шест невзрачни рокли, нахвърляни без ред, от което лавиците се бяха огънали, и един кринолин, който пречеше на вратите да се затворят. След като ги видях, отново съжалих, че Мод няма майка, защото ако имаше майка, тя сигурно щеше да се отърве от тези старомодни дрехи и щеше да намери нещо по-съвременно и по-изискано за дъщеря си.