Сара Уотърс - Крадлата

После долетя звънът на часовника и аз вдигнах ръка и почуках. Чу се тънък мъжки глас, който ми каза да вляза.

Първо видях Мод: седеше до едно писалище с книга пред себе си, а ръцете ѝ бяха върху кориците ѝ. Ръцете ѝ бяха голи – беше сложила прилежно малките си бели ръкавици встрани от тях, и тъй като до нея имаше лампа с абажур, която осветяваше пръстите ѝ, те изглеждаха бледи като пепел върху печатните страници. Над главата ѝ имаше прозорец. Стъклото беше боядисано в жълто. Навсякъде върху стените на стаята имаше лавици, а върху тях – книги; едва ли някога сте виждали толкова много книги. Зашеметяващо количество. Колко истории са му нужни на човек? Погледнах книгите и ме побиха тръпки. Мод стана и затвори книгата пред себе си. Взе белите ръкавици и си ги сложи на ръцете.

Погледна надясно, към най-отдалечения край на стаята, който не можех да видя заради отворената врата. Някой попита със сърдит глас:

– Какво има?

Бутнах отново вратата и видях още един прозорец, чието стъкло също беше боядисано, още лавици, още книги и още едно писалище, което беше огромно. То беше отрупано с книжа и върху него също имаше лампа с абажур. Зад него седеше мистър Лили, старият чичо на Мод, и за да го опиша, така както го видях тогава, означава да кажа всичко за него.

Беше с кадифено палто и кадифена шапка със стърчащи червени вълнени конци на мястото, където вероятно някога е висял пискюл. В ръката му имаше писалка, която той държеше далече от хартията, а кожата на ръката му беше толкова тъмна, колкото беше светла кожата на ръката на Мод, защото цялата беше изцапана с туш, така както ръката на един обикновен човек би могла да бъде изцапана с тютюн. Косата му обаче беше бяла. Беше избръснат гладко. Устата му беше малка и безцветна, но езикът му – който беше твърд и остър, беше почти черен, навярно понеже си облизваше палеца и показалеца при обръщането на страниците.

Очите му бяха влажни и слаби. Носеше очила със зелени стъкла. Видя ме и попита:

– Коя, по дяволите, си ти?

Мод се занимаваше с копчетата на китката си.

– Това е новата ми прислужница, чичо – отвърна тихо тя. – Мис Смит.

Видях как очите на мистър Лили се завъртяха нагоре и още повече се навлажниха зад зелените стъкла.

– Мис Смит – повтори той, като гледаше към мен, но говореше на племенницата си. – И тя ли е папистка като предишната?

– Не знам – отвърна Мод. – Не съм я питала. Папистка ли си, Сюзан?

Не знаех какво означава да си папистка. Казах обаче:

– Не, мис, не смятам, че съм такава.

Мистър Лили веднага си покри ухото с ръка.

– Не ми се нрави гласът ѝ – заяви. – Не може ли да е по-тиха? Не може ли да е по-деликатна?

Мод се усмихна.

– Може, чичо – отвърна.

– Тогава защо е тук и защо ме безпокои?

– Дошла е да ме вземе.

– Да те вземе ли? – попита той. – Часовникът удари ли?

Бръкна в джобчето на жилетката си, извади огромен златен пеещ часовник, наведе глава, за да чуе звъна му, и отвори уста. Погледнах към Мод, която стоеше права и продължаваше да се мъчи да си закопчае ръкавицата, и пристъпих към нея с намерението да ѝ помогна. Но когато ме видя, че пристъпвам, старецът подскочи като мистър Пънч [9] Герой от куклената пиеса "Пънч и Джуди", известен със сприхавия си характер. – Бел. пр. от куклената пиеса и черният му език се показа навън.

– Пръстът, момиче! – изкрещя. – Пръстът! Пръстът!

Насочи собствения си черен пръст към мен и започна да изтръсква писалката, докато мастилото потече. Впоследствие видях, че килимът под писалището му беше почернял, и предположих, че доста често изтръсква писалката. В онзи момент обаче изглеждаше толкова странен и говореше толкова пискливо, че сърцето ми едва не се пръсна. Помислих си, че сигурно често изпада в гняв. Направих още една крачка, което го накара да запищи още по-силно, – най-накрая Мод се приближи до мен и ме докосна по ръката.

– Не се страхувай – прошепна. – Той просто има предвид това, погледни. – И тя посочи към краката ми, където в тъмните дъски на пода между прага и края на килима беше вградена плоска месингова ръка със сочещ пръст.

– Чичо не обича очите на прислужниците да попадат върху книгите му – каза, – защото се бои да не ги съсипят. Чичо ми настоява нито една от прислужниците да не влиза по-навътре в стаята от този знак.

Сложи върха на пантофа си върху месинга. Лицето ѝ беше гладко като восък, а гласът ѝ се лееше като вода.

– Тя вижда ли го? – попита чичо ѝ.

– Да – отвърна Мод и си отдръпна пантофа. – Вижда го много добре. Следващия път ще знае, нали така, Сюзан?