Сара Уотърс - Крадлата

Беше странно да я гледа човек как пристъпва навън от това тъжно място подобно на перла, която излиза от черупката на стрида.

Още по-странно беше да я наблюдава как влиза обратно вътре и да вижда как черупката на стридата се отваря, а после се затваря зад гърба ѝ.

В парка нямаше почти нищо, заради което си струваше да стоим там. Спомням си онази алея с дърветата, която водеше към къщата. Покритата с чакъл площ, върху която беше построена къщата. Мястото, което наричаха билкова градина, бе обрасло предимно с коприва и гъста гора, която запречваше пътеките. На края на гората имаше малка каменна постройка без прозорци, за която Мод обясни, че е ледница.

– Хайде просто да отидем до вратата и да погледнем вътре – казваше тя и стоеше, втренчена в матовите блокове от лед, докато най-накрая се разтреперваше. Зад ледницата започваше кален тесен път, водещ към заобиколен с тисове стар червен параклис, който беше заключен. Не бях виждала по-странно и по-тихо място. Никога не чух в него да пее птица. Не обичах да ходя там, но Мод често поемаше в тази посока. Защото до параклиса бяха гробовете на всички представители на рода Лили, които бяха живели преди нея, и имаше един, изграден от обикновен камък – гробът на майка ѝ.

Тя седеше там цял час и го гледаше, като почти не мигаше с очи. Използваше ножицата не за да бере цветя, а за да подстригва тревата, която растеше около гроба, а с влажната си носна кърпичка търкаше мястото, където името на майка ѝ беше изписано с вкопани в камъка оловни букви, за да изчисти петната.

Търкаше, докато главата ѝ започваше да се клати и дишането ѝ се учестяваше. Никога не ми позволи да ѝ помогна. През онзи първи ден, когато се опитах да го направя, тя каза:

– Задължение на дъщерята е да се грижи за гроба на майка си. Поразходи се малко и не ме гледай.

И така, аз я оставих да го върши сама и обиколих гробовете. Почвата беше твърда като желязо и кънтеше под обувките ми. Вървях и си мислех за собствената си майка. Тя нямаше гроб, на убийците не им се полагат гробове. Потапят телата им в негасена вар.

Някога сипвали ли сте сол върху гърба на гол охлюв? Джон Врум го правеше, а после се смееше, докато гледаше как охлювът съска. Веднъж ми заяви:

– Майка ти е съскала така. Съскала е, а десет души са умрели, след като са я помирисали!

Никога повече не повтори тези думи. Взех една кухненска ножица, опрях я в гърлото му и заявих:

– Тук има лоша кръв, която трябва да се изкара навън. – Само да бяхте видели как изглеждаше лицето му!

Чудех се как би изглеждала Мод, ако знаеше каква лоша кръв тече в мен.

Тя обаче така и не се сети да ме попита. Само седеше и се взираше в името на майка си, докато аз обикалях и тропах с крака. Най-накрая въздъхна и се огледа, прокара ръка по очите си и си вдигна качулката.

– Това е тъжно място – каза. – Хайде да повървим още малко.

Поведе ме обратно покрай разположените в кръг тисове по тесния път между живия плет, а после покрай гората и ледницата към края на парка. Оттам, ако се следваше пътеката, която минаваше покрай някаква стена, се стигаше до една порта. Мод имаше ключ от нея. Портата водеше до брега на река. Реката не се виждаше от къщата. Там имаше стар пристан, наполовина изгнил, и малка лодка, обърната с дъното нагоре, която можеше да служи за пейка. Реката беше тясна, а водата ѝ беше много тиха и кална. Беше пълна с риби, които се стрелкаха насам-натам. Брегът беше обрасъл с тръстики. Те бяха гъсти и избуяли. Мод вървеше бавно покрай тях, взирайки се неспокойно в тъмнината, която се образуваше на мястото, където те опираха във водата. Предположих, че се бои от змии. Откъсна едно стъбло от тръстика и го счупи, а после седна и доближи края му до пълните си устни.

Седнах до нея. Денят беше безветрен, но студен и толкова тих, че човек го заболяваха ушите. Усещаше се мирис на разреден въздух.

– Красива водна шир – казах от любезност.

Покрай нас мина шлеп. Мъжете ни видяха и ни поздравиха, докосвайки шапките си. Махнах им.

– Пътуват за Лондон – каза Мод, докато гледаше след тях.

– За Лондон ли?

Тя кимна. Тогава не знаех, защото кой би могъл да предположи, че това незначително количество вода е Темза? Реших, че имаше предвид, че по-нататък шлепът ще продължи в някоя по-голяма река. Въпреки всичко мисълта, че ще стигне до града и че може би ще мине под Лондон Бридж, ме накара да въздъхна. Обърнах се и гледах, докато шлепът зави по течението на реката, а после изчезна. Шумът от мотора му заглъхна, а димът от комина се сля със сивото небе. Въздухът отново се разреди. Мод продължаваше да седи, допряла отчупеното стъбло от тръстика до устните си, а погледът ѝ беше отнесен. Взех няколко камъка и започнах да ги хвърлям във водата. Тя ме наблюдаваше и примигваше при всеки плисък. После ме заведе обратно в къщата.