Сара Уотърс - Крадлата

– Агнес! Ох! Ох! Агнес!

Нямах представа какво ще видя, когато вляза при нея – може би счупен прозорец и крадец, който я дърпа за главата и ѝ реже косата. Прозорецът обаче, макар и да продължаваше да хлопа, въобще не беше счупен и при нея нямаше никой. Тя се беше приближила до пролуката между завесите на леглото, одеялата бяха събрани накуп под брадичката ѝ, а косата и се беше разпиляла и закриваше наполовина лицето ѝ. Лицето ѝ беше бледо и странно. Очите ѝ, за които бях сигурна, че са кафяви, изглеждаха черни като семки на круша и приличаха на очите на Поли Пъркинс [10] Героиня от песента "Хубавата Поли Пъркинс от Падингтън грийн". – Бел. пр. .

Тя отново извика:

– Агнес!

Отвърнах:

– Аз съм Сю, мис.

Тя попита:

– Агнес, чу ли онзи шум? Вратата затворена ли е?

– Вратата ли? – Вратата беше затворена. – Има ли някой там?

– Някакъв човек? – попита тя.

– Някакъв човек ли? Крадец?

– На вратата? Недей да ходиш там, Агнес! Боя се, че ще ти направи нещо лошо!

Тя наистина се боеше. Беше толкова уплашена, че започна да плаши и мен.

Отвърнах:

– Не мисля, че там има човек, мис. Нека да се опитам да запаля свещ.

Опитвали ли сте се обаче някога да запалите свещ с лампа от напоена в лой тръстика с тенекиен абажур? Не успявах да накарам фитила да започне да гори, а тя продължаваше да плаче и да ме нарича Агнес, докато ръката ми не затрепери така, че не можех да държа неподвижно свещта.

Казах:

– Трябва да се успокоите, мис. Няма никакъв човек, но даже и да има, ще извикам мистър Уей да дойде и да го хване.

Вдигнах лампата от масата.

– Не я вземай! – извика веднага тя. – Моля те, недей!

Отговорих ѝ, че само ще я занеса до вратата, за да ѝ покажа, че там няма никой; докато тя плачеше и стискаше завивките, аз се приближих с лампата до вратата на всекидневната ѝ и, треперейки и мигайки, я отворих.

Стаята зад нея беше много тъмна. Огромните кресла стояха изгърбени върху пода подобно на кошовете с крадците от пиесата "Али Баба". Помислих си колко печално щеше да бъде, ако се окажеше, че съм дошла в Брайър от Бъроу, за да бъда убита от крадци. Ами ако крадецът беше някой, когото познавам – да речем, някой племенник на мистър Ибс? Подобни странни неща наистина се случват.

Застанах, вперила поглед в тъмната стая с тези мисли в главата, и бях готова, в случай че там имаше крадци, да им извикам да се откажат, защото и аз съм като тях; там, разбира се, нямаше никой, беше тихо като в църква. След като видях това, отидох до вратата на всекидневната и погледнах в коридора; там също беше тъмно и тихо, чуваше се само тиктакане на часовник, много далече, и похлопване на прозорци. В крайна сметка обаче не беше много приятно да стоиш по нощница с лампа в ръка в огромна, тъмна и смълчана къща, понеже, даже и в нея да нямаше крадци, със сигурност имаше призраци. Затворих бързо вратата и се върнах в стаята на Мод; затворих и нейната врата, пристъпих към леглото ѝ и оставих лампата.

Тя попита:

– Видя ли го? О , Агнес, той там ли е?

Понечих да ѝ отговоря, но веднага се спрях. Бях погледнала към ъгъла на стаята, където стоеше черният шкаф; там имаше нещо, което изглеждаше странно. Имаше нещо дълго, бяло и блестящо, което се движеше по дървото... Вече споменах, нали? , че имам богато въображение. Бях убедена, че онова нещо е покойната майка на Мод, чийто призрак се е върнал, за да ме преследва. Сърцето ми подскочи толкова силно, че сякаш усетих вкуса му в устата си. Изпищях, Мод също изпищя, вкопчи се в мен и се разплака още по-силно.

– Не ме гледай! – извика тя. А после: – Не ме оставяй! Не ме оставяй!

В този миг видях какво всъщност беше бялото нещо, заподскачах от крак на крак и едва не се разсмях.

Защото то просто беше кринолинът на Мод, който беше изскочил от лавицата, където го бях натъпкала заедно с една от обувките ѝ. Вратата на шкафа се беше отворила и се беше блъснала в стената. Тъкмо този шум ни беше събудил. Кринолинът висеше на една кукичка и се люлееше. Пружините бяха подскочили от стъпките ми.

Видях го, както вече споменах, и едва не се разсмях. Когато обаче отново погледнах към Мод, очите ѝ все още бяха толкова черни и безумни, лицето ѝ бе толкова пребледняло, а ръцете ѝ ме стискаха толкова силно, че си помислих, че би било жестоко да ѝ позволя да ме види усмихната. Покрих устата си с ръце, дъхът ми излизаше през подскачащите ми пръсти, а зъбите ми започнаха да тракат. Беше ми много студено.

Отвърнах:

– Няма нищо, мис. Всъщност няма абсолютно нищо. Просто сте сънували.