Сара Уотърс - Крадлата

– Надявам се, че нямаш нищо против, мис Смит, да си поговорим? Не знам как е била управлявана къщата, в която си работила преди... – Тя винаги започваше с думите: "Не мога да кажа какво си правила в Лондон, но тук, в Брайър, обичаме да спазваме стриктно реда в къщата".

Оказа се, че мисис Кейкбред се е засегнала, понеже поздравявах с "добро утро" жената, която помагаше в кухнята, и момчето, което точеше ножовете, преди да съм поздравила нея, а Чарлс е смятал, че искам да го дразня, като му пожелавам "добро утро". Държанието им беше абсолютно дребнаво и глупаво и би могло да накара и една котка да се засмее, но за тях това беше много важно, едва ли не въпрос на живот и смърт. Предполагам, че всеки, на когото му предстоеше през следващите четирийсет години да разнася подноси и да пече сладкиши, щеше да се държи така. Както и да е, осъзнах, че за да се разбирам с тях, трябва да внимавам какво правя. Дадох на Чарлс парче шоколад, което бях донесла от Бъроу и не бях изяла; дадох на Маргарет калъп парфюмиран сапун, а на мисис Кейкбред дадох чифт от черните чорапи, които Господина беше накарал Фил да купи за мен от онзи съмнителен склад. Казах, че се надявам повече да няма лоши чувства. Ако сутрин срещнех Чарлс по стълбите, поглеждах на другата страна. После всички станаха много по-мили с мен. Какво друго може да се очаква от прислужниците? Прислужникът казва: "Господарят е на първо място" а има предвид "Аз съм на първо място". Точно това двуличие не мога да понасям. В Брайър всички мамеха по един или друг начин, но все за дребни работи, от които един истински крадец би се изчервил, като например да спестиш от мазнината за соса на мистър Лили и да я продадеш тайно на чирака на месаря, както правеше мисис Кейкбред. Или да откъснеш седефените копчета от блузите на Мод и да ги задържиш за себе си, казвайки, че са се загубили, както правеше Маргарет. Разкрих всички тези номера след тридневно наблюдение. В крайна сметка спокойно бих могла да бъда дъщеря на мисис Съксби. Или мистър Уей: той имаше петно отстрани на носа – в Бъроу бихме го нарекли джинова пъпка. И от какво, според вас, се беше получило то, на такова място? Той държеше закачен на верижка ключа от мазето на мистър Лили. Никога не сте виждали толкова лъскав ключ! Пък и след като приключвахме с вечерята в килера на мисис Стайлс, той се стараеше да се покаже, като подреждаше съдовете върху подноса, и аз го виждах как изсипва бирата от дъното на чашите в една купичка и я гаврътва, мислейки си, че никой не го гледа. Виждах го, но разбира се, си траех. Не бях отишла там, за да създавам неприятности. Не ми пукаше, че ще се напие до смърт. Пък и така или иначе прекарвах по-голямата част от времето си с Мод. Свикнах и с нея. И тя на моменти ставаше придирчива, но не чак толкова, че да не ѝ угаждам. А и мен ме биваше да доизкусурявам нещата: Започнах да изпитвам удоволствие от грижите за роклите ѝ, от подреждането на фуркетите, гребените и кутиите. Бях свикнала да обличам деца. Свикнах да обличам и нея.

– Вдигнете ръцете си, мис – казвах. – Вдигнете си крака. Стъпете тук. Готово.

А тя измърморваше: – Благодаря ти, Сю. – Понякога си затваряше очите. – Колко добре ме познаваш! – казваше. – Мисля, че познаваш извивките на всеки мой крайник.

С времето наистина ги опознах. Знаех какво обича тя и какво мрази. Знаех коя храна би изяла и коя би оставила и например, след като готвачката продължи да изпраща яйца, отидох при нея и я помолих да ги замени със супа.

– Бистра супа – казах. – Колкото е възможно по-бистра. Може ли?

Тя направи физиономия.

– Мисис Стайлс – отвърна – няма да я хареса.

– Не е нужно мисис Стайлс да яде от нея – заявих. – А и мисис Стайлс не е прислужница на мис Мод. Аз съм нейната прислужница.

После готвачката наистина изпрати супа. Мод я изяде всичката.

– Защо се усмихваш? – попита с обичайната си тревожност, след като свърши с храненето. Отвърнах, че не се усмихвам. Тя остави лъжицата. После се намръщи, както преди, поглеждайки към ръкавиците си. Бяха се изцапали.

– Това е просто вода – успокоих я, след като видях лицето ѝ. – Няма да ви навреди.

Тя прехапа устна. Постоя една минута с ръце на скута, като поглеждаше крадешком към пръстите си и ставаше все по-неспокойна. Най-накрая каза:

– Мисля, че във водата има малко мазнина...

Беше ми по-лесно да вляза в стаята ѝ и да ѝ занеса нов чифт ръкавици, отколкото да я гледам как се измъчва.

– Дайте на мен – казах и разкопчах копчето върху китката ѝ; макар и в началото да не ми позволяваше да докосвам голите ѝ ръце, след като ѝ обещах да внимавам, тя започна да ме оставя да го правя. Когато ноктите ѝ ставаха дълги, аз ги режех със сребърната ѝ ножичка, която беше с форма на летяща птица. Ноктите ѝ бяха меки и много чисти и растяха бързо като ноктите на дете. Когато ги режех, тя потрепваше. Кожата на ръцете ѝ беше гладка, но подобно на останалата част от тялото ѝ беше прекалено гладка и винаги когато я погледнех, не можех да не си мисля за нещата, за грубите неща, за острите неща, които щяха да оставят следи по нея или да я наранят. Чувствах облекчение, когато отново си слагаше ръкавиците. Частиците от ноктите, който бях отрязала, събирах в скута си и ги изхвърлях в огъня. Тя стоеше права и ги наблюдаваше как почерняват. Правеше същото и с космите, които изтеглях от четките и гребените – мръщеше се, докато те се гърчеха върху въглените като червеи, а после пламваха и се превръщаха в пепел. Понякога и аз стоях и гледах заедно с нея.