Сара Уотърс - Крадлата

Защото у дома обръщахме внимание на неща, които бяха различни от нещата в Брайър. Тук наблюдавахме издигащия се дим, преминаващите по небето облаци. Всеки ден ходехме до реката, за да видим колко се е покачила или е спаднала.

– През есента тя излиза от коритото си – каза Мод – и залива тръстиките, което не ми харесва. А понякога нощем откъм водата изпълзява бяла мъгла, която стига почти до стените на къщата на чичо ми... – тя потрепери. Винаги казваше "на чичо ми", никога не казваше "моята". Почвата беше рохкава и когато започна да хлътва под краката ни, тя каза:

– Колко е трошлива тревата! Мисля, че реката ще замръзне. Мисля, че част от нея вече е замръзнала. Виждаш ли как се бори? Иска да тече, но студът ще я укроти. Виждаш ли, Сю? Ето там, между тръстиките?

Тя се взря и се намръщи. Наблюдавах как лицето и се променяше. И отвърнах, както бях отвърнала за супата.

– Това е просто вода, мис.

– Просто вода ли?

– Кафява вода.

Тя примигна.

– Студено ви е – казах. – да се връщаме в къщата. Прекалено дълго останахме навън. – Хванах я под ръка. Направих го неволно; ръката ѝ остана скована. На следващия ден обаче или може би на по-следващия тя ме хвана под ръка и вече не беше толкова скована; после, мисля, вече преплитахме ръце съвсем естествено... Не знам. Чак по-късно се зачудих дали е било така и се опитах да погледна назад във времето. Дотогава обаче виждах само, че понякога вървим разделени, а друг път заедно.

В крайна сметка тя беше просто едно момиче, макар и да я наричаха дама. Беше просто едно момиче, което никога не се беше забавлявало. Веднъж, докато разтребвах едно от чекмеджетата ѝ, открих тесте карти. Тя каза, че мисли, че са били на майка ѝ. Познаваше боите, но само толкова – наричаше валетата кавалери! , така че аз я научих на лъженица, на която играехме в Бъроу. Отначало залагахме кибритени клечки и дървени запушалки, а после открихме в едно друго чекмедже кутия с малки седефени пулове с форма на риби, ромбове и полумесеци и започнахме да залагаме тях. Седефът беше много приятен и хладен на пипане. За мен, разбира се, защото Мод продължаваше да носи ръкавици. И когато слагаше картата, тя внимаваше ръбовете и ъглите ѝ да съвпаднат с картите под нея. След време и аз започнах да правя така.

Докато играехме, разговаряхме. Тя обичаше да ме слуша да разказвам за Лондон.

– Наистина ли е толкова голям? – попита веднъж. – И в него има театри? И, как им викаха, модни къщи?

– И гостилници. И всякакви магазини. И паркове, мис.

– Паркове като този на чичо ми ли?

– Приличат малко на него – отговорих. – Но са пълни с хора, разбира се. Силна или слаба карта имате, мис?

– Силна. – Тя сложи една карта на масата. – Би казала, че са доста пълни, така ли?

– Моята е по-силна. Ето. Три риби срещу две за вас.

– Колко добре играеш! Доста пълни, казваш, с хора?

– Естествено. Но тъмни. Ще сечете ли?

– Тъмни? Сигурна ли си? Мислех си, че Лондон е известен с това, че е осветен. С огромни лампи, предполагам, газени?

– Огромни, като диаманти! – отвърнах. – В театрите и салоните. Там може да се танцува, мис, през цялата нощ.

– Да се танцува ли, Сю?

– Да, мис. – Изражението на лицето ѝ се промени. Оставих картите. – Вие, разбира се, обичате да танцувате, нали?

– Аз... – Тя се изчерви и сведе поглед. – Никой не ме е учил да танцувам. Мислиш ли – попита и вдигна очи, – че бих могла да бъда дама в Лондон, ако... – И бързо добави: – ... ако въобще някога отида там, мислиш ли, че бих могла да бъда дама в Лондон, дори и да не умея да танцувам?

Прокара ръка по устните си доста нервно. Отвърнах:

– Бихте могли, предполагам. Не искате ли да се научите? Бихте могли да си намерите учител по танци.

– Наистина ли? – Изглеждаше неуверена; после поклати глава. – Не съм сигурна...

Досещах се за какво си мислеше. Мислеше си за Господина – какво щеше да каже той, след като разбереше, че тя не може да танцува. Мислеше си за всички момичета, с които той навярно се срещаше в Лондон и които можеха да танцуват.

Наблюдавах я в продължение на минута-две как се измъчва. А после казах, изправяйки се: – Вижте. Лесно е, вижте...

И ѝ показах няколко стъпки, няколко танца. После я накарах да стане и да се опита да ги танцува с мен. Тя стоеше в ръцете ми като дърво и се взираше някак си уплашено в краката си. Пантофите ѝ се закачаха в турския килим. Ето защо аз го сгънах и тя започна да се движи по-лесно. Показах ѝ как се танцува жига, а после и полка. Казах:

– Готово. Сега вече летим, нали? – Тя стискаше роклята ми и накрая си помислих, че ще я скъса. – Насам. А сега насам. Не забравяйте, че аз съм кавалерът. Разбира се, ще бъде много по-добре с истински кавалер.