Сара Уотърс - Крадлата

Върнахме се в стаята ѝ. Тя извади някакво ръкоделие – безцветно, безформено парче плат; нямам представа дали от него трябваше да се получи покривка за маса или някаква подобна вещ. Никога не я видях да работи нещо друго. Шиеше, без да си сваля ръкавиците, много грозно – правеше криви бодове, а после разпаряше половината от тях и ме изнервяше. Седяхме до пукащия огън и разговаряхме вяло, не си спомням за какво; започна да се стъмва и една прислужница донесе свещи, а после вятърът се усили и прозорците задрънчаха оглушително. Казах си: "Боже мой, дано Господина дойде по-скоро! Мисля, че една седмица, прекарана по този начин, ще ме убие!", и се прозинах. Мод улови погледа ми. После и тя се прозина, което ме накара да се прозина още по-продължително. Най-накрая остави ръкоделието си, подви крак, отпусна глава върху страничната облегалка на канапето и сякаш заспа.

Повече нямаше какво да правим, преди часовникът да удари седем часа. Когато го чу, Мод се прозина много дълго, покри си очите с пръсти и стана. Седем часът беше времето, когато трябваше да се преоблече и да си смени ръкавиците с копринени, за да вечеря с чичо си.

Прекара с него два часа. Аз естествено не я видях какво прави, понеже вечерях в кухнята с прислужниците. Те ми казаха, че след като се нахранел, мистър Лили обичал племенницата му да седне с него в гостната и да му почете. Така си представяше той развлечението, предполагам, защото почти никога не му идваха гости, или ако това се случеше, те винаги бяха други начетени господа от Оксфорд и от Лондон и тогава той изпитваше удоволствие да кара Мод да им чете.

– Нищо друго ли не прави, бедното момиче, освен да чете? – попитах.

– Чичо ѝ не ѝ позволява – отвърна една от прислужниците. – Той я цени много. Почти не я пуска да излиза – бои се, че тя ще се разчупи на две. Всъщност той я кара непрекъснато да носи ръкавици.

– Стига! – изкрещя мисис Стайлс. – Какво ще каже мис Мод?

Прислужницата млъкна. Седях и си мислех за мистър Лили с червената шапка и златния пеещ часовник, със зелените очила, с черния пръст и език, и за мис Мод, която се цупеше на яйцата и търкаше силно гроба на майка си. Струваше ми се странно, че я цени много, след като я е преобразил по този начин.

Мислех си, че знам всичко за нея. Разбира се, не знаех нищо. Вечерях, заслушана в разговора на прислужниците, като почти през цялото време мълчах; после мисис Стайлс ме попита дали бих искала да изям пудинга си с нея и с мистър Уей в килера ѝ. Предположих, че трябва да го направя. Седях, загледана в портрета, изработен изцяло от косми. Мистър Уей ни прочете части от вестника на Мейдънхед – в историите се разказваше за бикове, които бяха съборили огради, или за викарии, които бяха изнесли интересни литургии; след като ги изслуша, мисис Стайлс поклати глава и попита:

– Чувала ли си някога такива неща?

А мистър Уей изхихика и заяви:

– Ще видиш, мис Смит, че по отношение на новините много приличаме на Лондон!

Докато мистър Уей четеше, се долавяха смях и скърцане на столове – готвачката, жените, които помагаха в кухнята, Уилям Инкър и момчето, чието задължение бе да точи ножовете, се забавляваха.

После големият часовник на къщата удари, а веднага след него се чу камбаната за прислугата, което означаваше, че мистър Лили беше готов да бъде сложен в леглото от мистър Уей, а мисис Мод беше готова да бъде сложена в леглото от мен.

Едва не се загубих, докато се качвах горе, но въпреки всичко, когато ме видя, Мод попита:

– Ти ли си, Сюзан? По-бърза си от Агнес. – Усмихна се. – Мисля, че си и по-красива. Не смятам, че едно момиче може да бъде красиво, нали така? , ако е с червена коса. Или с руса. Бих искала да съм чернокоса, Сюзан!

Мод беше пила вино на вечеря, а аз – бира. Според мен и двете бяхме доста пийнали. Тя ме накара да застана до нея пред огромното сребърно огледало над камината и дръпна главата ми към своята, за да сравним цвета на косите си.

– Твоята е по-тъмна – каза.

После се отдръпна от огъня, за да мога да ѝ сложа нощницата.

Това не приличаше много на събличането на стола в старата ни кухня в крайна сметка. Тя извика, треперейки:

– По-бързо! Ще замръзна! О, боже! – Защото в спалнята ѝ духаше не по-малко, отколкото навсякъде другаде; пръстите ми бяха студени и тя подскочи. След минута обаче те се стоплиха. Свалянето на дрехите на една дама не е лесна работа. Корсетът ѝ беше дълъг, със стоманени банели. Талията ѝ, както вече споменах, беше тънка: от онези талии, за който лекарите казват, че водели до заболявания при момичетата. Кринолинът ѝ беше направен от пружина за часовници. Под мрежичката косата ѝ беше прибрана на тила с половин фунт фуркети и сребърен гребен. Фустите и ризите ѝ бяха от хасе. Под всичките тези неща обаче тя беше мека и гладка като масло. Смятах я за прекалено мека. Представих си я как се наранява. Приличаше на стрида без черупка. Стоеше по чорапи, докато отидох да взема нощницата ѝ, с вдигнати над главата ръце, с плътно затворени очи; обърнах се за секунда и я погледнах. Тя не се притесни от погледа ми. Видях гърдите, дупето, перушината ѝ – цялата беше бяла, с изключение на перушината, която беше кафява като перушината на патица, и приличаше на статуя върху колона в някой парк. Толкова беше бяла, че сякаш светеше.