Сара Уотърс - Крадлата

– О, пробвай я, Сю, моля те! Аз ще ти помогна. – Приближи се и започна да ме съблича. – Както виждаш, мога да го правя също толкова добре, колкото и ти. Сега аз съм твоята прислужница, а ти си господарката! – Смееше се малко нервно през цялото време, докато действаше. – Погледни се в огледалото – възкликна най-накрая, – двете с теб бихме могли да бъдем сестри!

Беше свалила старата кафява рокля от мен и ми беше нахлузила странната кадифена рокля през главата; накара ме да стоя пред огледалото, докато закопчаваше кукичките. – Поеми си въздух – каза. – Дишай по-дълбоко! Роклята те стиска, но пък ще ти придаде фигура на дама.

Естествено нейната талия беше тънка и тя беше по-висока от мен с един инч. Моята коса бе по-тъмна. Не приличахме на сестри, а на плашила. Роклята откриваше глезените ми. Ако някое момче от Бъроу ме беше видяло, щях да падна и да умра.

Нямаше обаче момчета от Бъроу, които да ме видят, нито момичета от Бъроу. А кадифето беше много хубаво. Стоях и дърпах ресните на полата, докато Мод изтича до кутията с бижутата, за да вземе една брошка, която закопча на гърдите ми, накланяйки глава, за да види как изглежда. После някой почука на вратата на всекидневната.

– Сигурно е Маргарет – каза Мод, а лицето ѝ беше порозовяло. Извика: – Ела в будоара, Маргарет!

Маргарет влезе и се поклони, като гледаше право в мен.

– Дойдох за подноса ви, ми... Ох! Мис Смит! Това ти ли си? Не бих могла да те различа от господарката, сигурна съм!

Тя се изчерви, а Мод, която стоеше в сянката на завесата на леглото, сложи ръка пред устата си и заприлича на малко момиче. Тресеше се от смях и тъмните ѝ очи блестяха.

– Представи си – каза тя, след като Маргарет си тръгна, – представи си, че и мистър Ривърс те сбърка с мен? Какво ще правим тогава?

Отново се засмя и се разтрепери. Взрях се в огледалото и се усмихнах.

Защото беше страхотно, нали, да те вземат за дама?

Това е нещо, което би искала майка ми.

А и аз така или иначе накрая щях да получа най-хубавите ѝ дрехи и бижута. Просто започвах да ги получавам по-рано от предвиденото. Задържах оранжевата рокля и докато тя беше при чичо си, седнах и отпуснах подгъва, както и горната част. Нямах намерение да навредя на себе си заради една талия от шестнайсет инча.

– Е, вече сме красиви, нали? – каза Мод, когато отидох да я взема. Стоеше и ме оглеждаше, а после оправи собствената си пола. – Прашна е – извика, – от лавиците на чичо ми! Ох! Тези книги, тези ужасни книги!

Беше готова да се разплаче и кършеше ръце.

Изтупах прахта и ми се прииска да ѝ кажа, че напразно се тормози. Можеше спокойно да бъде облечена в чувал. Можеше да бъде с лице на въглищар. Докато в банката имаше петнайсет хиляди на името на Мод Лили, Господина щеше да я желае.

Беше ужасно да я гледа човек, след като знае онова, което знаех аз, и да се преструва, че не знае нищо; ако ставаше дума за друго момиче, може би щеше да бъде комично. Попитах я:

– Лошо ли ви е, мис? Да ви донеса ли нещо? Да ви донеса ли малкото огледало, за да си погледнете лицето? – А тя отговори: – да ми е лошо ли? Просто ми е много студено и ходя, за да ми се сгрее кръвта. – И: – Да ми донесеш огледалото ли, Сю? Защо ми е огледало?

– Реших, че поглеждате към лицето си по-често, отколкото правите обикновено.

– Към собственото си лице! И защо ми е притрябвало да го гледам?

– Нямам представа, мис.

Знаех, че влакът на Господина пристига в Марлоу в четири часа и че бяха изпратили Уилям Инкър да го посрещне, така както го бяха изпратили за мен. В три часа Мод каза, че ще седне до прозореца и ще пошие, защото светлината там била силна. Разбира се, вече почти се беше стъмнило, но аз си замълчах. До хлопащите стъкла и плесенясалите торбички с пясък имаше малка тапицирана пейка; там беше много студено, но тя не мръдна от мястото час и половина, седеше, наметната с шал; трепереше, присвиваше очи над бодовете и поглеждаше крадешком към пътя, който водеше към къщата.

Мислех си "Да пукна, ако това не е любов" а ако наистина беше любов, значи влюбените бяха будали, и аз се радвах, че не съм влюбена.

Най-после тя допря пръсти до сърцето си и издаде приглушен вик. Беше видяла светлината, която идваше от двуколката на Уилям Инкър. Изправи се и се отдалечи от прозореца, застана до огъня и стисна ръце. После се чу шумът от копитата на коня върху чакъла. Попитах: – Дали е мистър Ривърс, мис? – Тя отвърна: – Мистър Ривърс ли? Толкова късно ли е вече? Ами предполагам, че е той. Колко ще се зарадва чичо ми!