Сара Уотърс - Крадлата

Що се отнася до Господина, той се събуждаше в седем часа и закусваше в леглото. Сервираше му Чарлс. В осем часа започваше да се занимава с картините на мистър Лили. Мистър Лили го наставляваше. Беше също толкова луд по картините, колкото и по книгите си и беше обзавел малка стая за Господина, в която той да работи – по-тъмна и по-задушна даже и от собствената му библиотека. Предполагам, че картините са били стари и много ценни. Никога не ги видях. Никой не ги беше виждал. Мистър Лили и Господина носеха ключовете у себе си и заключваха вратата на стаята винаги когато бяха вътре или когато излизаха от нея.

Двамата работеха до един часа, а после обядваха. Ние с Мод обядвахме сами. Хранехме се мълчаливо. Понякога тя не ядеше нищо, а само седеше и чакаше. После, в два без четвърт, донасяше принадлежностите за рисуване – моливи и бои, листове и картони и един дървен статив, и ги подреждаше много грижливо, винаги по един и същи начин. Не ми позволяваше да ѝ помагам. Ако паднеше някоя четка и аз я вдигнех, тя вземаше всичко – листовете, моливите, боите и статива – и отново го подреждаше.

Свикнах да не пипам. Свикнах само да гледам. А после и двете се ослушвахме, докато часовникът удареше два часа. След минута идваше Господина, за да ѝ предаде урока за деня.

В началото оставаха във всекидневната. Той слагаше круша, ябълка и кана за вода върху една маса, стоеше прав и кимаше, докато тя се опитваше да ги нарисува върху картона. Беше почти толкова сръчна с четката, колкото би била с лопатата, но Господина повдигаше цапаниците, които тя правеше, накланяше глава или присвиваше очи и казваше:

– Заявявам ви, мис Лили, че стилът ви започва да се оформя. – Или: – Колко по-добри са скиците ви в сравнение с миналия месец!

– Така ли смятате, мистър Ривърс? – отвръщаше, почервеняла, тя. – Тази круша не е ли малко дребна? Не трябва ли да поработя върху перспективата?

– Перспективата може би е леко неправилна – казваше той. – Но вие имате дарба, мис Лили, която надминава самата техника. Имате око за най-важното. Аз едва ли не се страхувам да се изправя пред вас! Страхувам се от онова, което бихте могли да откриете, ако насочите това око към мен.

Казваше нещо от този род с глас, който в началото беше силен, а после заглъхваше и ставаше нежен, задъхан и неуверен, а тя изглеждаше така, сякаш беше направена от восък и се беше приближила твърде близо до огъня. И отново се опитваше да нарисува плода. Този път крушата приличаше на банан. Тогава Господина казваше, че светлината е слаба, а четката е лоша.

– Само ако можех да ви заведа в Лондон, мис Лили, в собственото си ателие!

Това беше животът, който той беше измислил за себе си

– Живот на художник, обитаващ къща в Челси. Каза, че имал много прекрасни приятели, които били художници. Мод попита:

– И дами, които са художнички и ваши приятелки, така ли?

– Разбира се – отвърна той. – Защото мисля, че... – поклати глава, – е, моите схващания са особени и не се нравят на всеки. Ето тази линия – опитайте се да я нарисувате с малко повече увереност.

Приближи се до нея и сложи ръката си върху нейната. Тя обърна лице към него и попита:

– Няма ли да ми кажете какво мислите? Можете да говорите направо. Аз не съм дете, мистър Ривърс!

– Така е – отвърна тихо той и се взря в очите ѝ. А после се сепна и продължи: – В крайна сметка моето мнение е доста скромно. То засяга вас – вашия пол, и въпроси, свързани със сътворението. Има нещо, мис Лили, което според мен вашият пол трябва да притежава.

Тя преглътна и попита: – Какво е то, мистър Ривърс?

– Ами, свободата – кротко отвърна той – на моя пол.

Тя седеше неподвижно, а после се размърда. Столът ѝ изскърца, звукът като че ли я стресна и тя издърпа ръката си. Вдигна очи към огледалото, видя, че я гледам, и се изчерви; тогава Господина също вдигна очи и ги задържа върху нея, от което тя се изчерви още по-силно и сведе поглед. Той насочи погледа си към мен, а после отново към нея. Вдигна ръце към бакенбардите си и ги приглади.

Тя доближи четката до картината с плода и извика: – Ох!

Боята потече като сълза. Господина каза, че не трябва да се ядосва и че я е накарал да работи доста дълго. Приближи се до масата, взе крушата и я избърса. Мод държеше малко джобно ножче при четките и графитите; той го отвори и разряза крушата на три мокри резена. Даде един на нея, задържа един за себе си, изтръска последния от сока и ми го донесе.

– Почти е узряла, мисля – каза и намигна.