Сара Уотърс - Крадлата

Мислех си разни такива неща. Той не можеше да говори открито, но си служеше умело с очите и с усмивката си, както вече споменах. И двамата чакахме да се появи възможност да поговорим насаме и тъкмо когато изглеждаше така, сякаш такава възможност никога няма да се появи, стана тъкмо обратното – Мод, с присъщата си наивност, ни я предостави.

Защото тя го видя една сутрин, много рано, от прозореца на стаята си. Застана до стъклото, допря глава до него и каза:

– Ето го мистър Ривърс, виж, разхожда се по поляната.

Отидох и застанах до нея, а той действително беше там, крачеше бавно по тревата и пушеше цигара. Слънцето, което все още беше съвсем ниско на хоризонта, правеше сянката му много дълга.

– Висок е, нали? – отвърнах, поглеждайки с крайчето на окото си към Мод. Тя кимна. От дъха ѝ стъклото се замъгли и тя го избърса. После извика: – Ох! – Сякаш той се беше препънал. – Ох! Мисля, че цигарата му загасна. Горкият мистър Ривърс!

Той изучаваше тъмния край на цигарата си и духаше, за да я разпали; после пъхна ръка в джоба на панталоните си – търсеше кибрит. Мод отново избърса с рязко движение стъклото на прозореца.

– А дали ще успее да я запали? – каза. – Дали има кибрит? О, едва ли! А и часовникът удари седем и половина преди двайсет минути. Скоро трябва да отиде при чичо ми. Не, няма кибрит, във всички тези джобове...

Погледна ме и започна да кърши ръце, сякаш сърцето ѝ щеше да се пръсне.

Отвърнах:

– Той няма да умре от това, мис.

– Горкият мистър Ривърс! – повтори тя. – Ох, Сю, ако си достатъчно бърза, можеш да му занесеш кибрит. Виж, прибира цигарата. Колко тъжен изглежда!

Ние нямахме кибрит. Маргарет го държеше в престилката си. Когато обясних на Мод, тя отвърна:

– Тогава му занеси свещ! Занеси му нещо! Вземи един въглен от камината! Ох, не можеш ли да побързаш? И в никакъв случай не му казвай, че аз съм те изпратила!

Можете ли да повярвате, че тя ме накара да направя това? Да се препъвам по стъпалата с маша с горящ въглен, за да може един мъж да изпуши сутрешната си цигара? Можете ли да повярвате, че го направих? Е, все пак бях прислужница и бях длъжна да се подчиня. Господина ме видя да се приближавам по тревата към него, забеляза какво нося и се засмя.

Казах:

– Е, добре. Тя ме изпрати с това нещо, за да си запалите цигарата с него. Давайте си вид, че се радвате, тъй като тя гледа. Ако искате обаче, можете да се престорите, че ви е безразлично.

Той не си помръдна главата, но вдигна очи към прозореца ѝ.

– Какво добро момиче е! – възкликна.

– Прекалено добра е за вас, убедена съм.

Той се усмихна. Но се усмихна така, както един господин би трябвало да се усмихва на прислужница, и лицето му стана любезно. Представих си как Мод гледа надолу и диша учестено върху стъклото. Той попита тихо:

– Добре ли вървят нещата за нас, Сю?

– Доста добре – отвърнах.

– Мислиш ли, че тя ме обича?

– Да. О, да.

Той извади сребърна табакера и повдигна една цигара.

– Но не ти го е казала, нали?

– Не е нужно да ми го казва.

Той се наведе над въглена.

– Тя вярва ли ти?

– Сигурно ми вярва. Няма на кого друг да вярва.

Той дръпна от цигарата, а после изпусна дима с въздишка. Димът оцвети в синьо студения въздух. Той заяви:

– Тя е наша.

Отстъпи леко назад, а после ми даде знак с очи; разбрах какво иска, пуснах въглена на поляната, а той се наведе, за да ми помогне да го вдигна.

– Нещо друго? – попита.

Разказах му шепнешком за сиропа за сън и за страховете ѝ от собствените ѝ сънища. Той слушаше усмихнат и през цялото време се мъчеше да вдигне с машата въглена; най-сетне успя, изправи се, сложи ръцете ми върху дръжката ѝ и ги стисна силно.

– Това за сиропа и за сънищата е добре – каза тихо. – Те ще ни помогнат по-нататък. Но знаеш ли засега какво трябва да правиш? Трябва да я наблюдаваш зорко. Трябва да я накараш да те обикне. Тя е нашият малък скъпоценен камък, Сю. Скоро ще я изтръгна от обкова ѝ и ще я превърна в пари. Дръж машата ето така – продължи той с нормален глас. Мистър Уей се беше приближил до входната врата на къщата, за да види защо е отворена. – Ето така, за да не падне въгленът и да изгори килимите на мис Лили...

Поклоних му се и той се отдалечи от мен, а после, докато мистър Уей излизаше навън, за да се поразтъпче, да погледне към слънцето, да бутне назад перуката си и да се почеше под нея, прошепна за последен път:

– Залагат за теб на Лант стрийт. Мисис Съксби заложи пет лири, че ще успееш. Поръча ми да те целуна вместо нея.