Сара Уотърс - Крадлата

– Точно навреме – каза тихо Господина, погледна към Мод и ѝ позволи да си освободи ръката.

Това беше ръката, която той беше целунал. Тя сигурно все още усещаше устните му върху нея, защото я видях как се извърна от него, а после я вдигна към гърдите си и я погали с пръсти.

Валя през цялата нощ. Образуваха се реки от вода, които потекоха под вратите на мазетата и заляха кухнята, пивоварната и килерите. Трябваше да приключим набързо с вечерята, за да могат мистър Уей и Чарлс да сложат чували върху пода. Стояхме с мисис Стайлс до един прозорец на задното стълбище и наблюдавахме подскачащите дъждовни капки и светкавиците. Тя разтриваше ръцете си и се взираше в небето.

– Горките моряци, които са в открито море – каза.

Качих се в стаите на Мод по-рано от обичайното; седях в мрака, а когато дойде, в първия миг тя не разбра, че съм там: постоя права и сложи ръце върху лицето си.

После отново проблесна светкавица, тя ме видя и подскочи.

– Тук ли си? – попита.

Очите ѝ изглеждаха големи. Преди да дойде, беше с чичо си и с Господина. Помислих си: "Сега ще ми каже" . Тя обаче стоеше и ме гледаше, а когато изтрещя гръмотевицата, се обърна и се отдалечи. Влязох с нея в спалнята ѝ. Докато я събличах, тя стоеше отпусната, както беше стояла в прегръдките на Господина, и държеше ръката, която той беше целунал, леко встрани от тялото си, сякаш я пазеше. После лежеше съвсем неподвижно в леглото, но от време на време повдигаше глава от възглавницата. Откъм един от таваните се долавяше равномерен звук от падащи капки. – Чуваш ли дъжда? – попита, а после продължи с по-тих глас: – Гръмотевиците заглъхват...

Мислех си за мазетата, които се пълнеха с вода. Мислех си за моряците, които бяха в открито море. Мислех си за Бъроу. От дъжда къщите в Лондон скърцат. Чудех се дали мисис Съксби лежи в леглото, докато влажната къща скърца около нея, и си мисли за мен.

"Три хиляди лири! О, боже!" беше възкликнала тя.

Мод отново повдигна глава и затаи дъх. Затворих очи. "Най-после", помислих си.

Но в крайна сметка тя не каза нищо.

Когато се събудих, дъждът беше спрял и къщата беше тиха. Мод лежеше бледа като мляко; пристигна закуската ѝ, но тя я бутна настрана и не пожела да я изяде. Говореше тихо, без да казва нищо съществено. Не изглеждаше, нито се държеше като влюбена. Надявах се обаче, че скоро ще каже нещо, от което да проличи, че е влюбена. Предположих, че чувствата ѝ са я замаяли.

Тя наблюдаваше, както винаги, Господина, докато той се разхождаше и пушеше, а после, когато той отиде при мистър Лили, каза, че тя самата искала да се поразходи. Слънцето беше слабо. Небето отново беше посивяло, а земята беше покрита с нещо, което приличаше на локви от разтопено олово. Въздухът беше толкова измит и свеж, че ми действаше потискащо. Отидохме обаче както обикновено до гората и до ледницата, а после до параклиса и до гробовете. Когато стигнахме до гроба на майка ѝ, тя седна до него и се взря в камъка. Беше потъмнял от дъжда. Тревата между гробовете беше рехава и смачкана. Две-три големи черни птици се разхождаха предпазливо около нас и търсеха червеи. Наблюдавах ги как кълват. После вероятно съм въздъхнала, защото Мод ме погледна и лицето ѝ, което дотогава беше строго от мръщенето, стана мило. Каза:

– Тъжна си, Сю.

Поклатих глава.

– Според мен си тъжна – повтори тя. – Аз съм виновна. Непрекъснато те водя на това самотно място, мислейки единствено за себе си. Но ти знаеш какво е да получаваш майчина обич, а после да я загубиш.

Извърнах очи.

– Всичко е наред – отвърнах. – Няма нищо.

Тя добави:

– Ти си смела...

Мислех си за майка си, която беше умряла, без да трепне, на бесилката, и изведнъж ми се прииска – дотогава не ми се беше случвало – да е била обикновено момиче, умряло по нормален начин. Сякаш Мод се досети какво мисля и тихо попита:

– И от какво, не се притесняваш, че те питам, нали? , от какво е умряла майка ти?

Помислих малко. Най-накрая отвърнах, че е глътнала карфица и се е задушила.

Аз наистина познавах една жена, която беше умряла по този начин. Мод ме погледна втренчено и сложи ръка на гърлото си. После погледна към гроба на майка си.

– Как би се чувствала – попита тихо, – ако ти ѝ беше дала карфицата?

Въпросът ми се стори странен, но аз, разбира се, вече бях свикнала тя да говори странни неща. Отговорих ѝ, че щях да се чувствам много засрамена и тъжна.

– Така ли? – попита тя. – Беше ми интересно да разбера. Защото моето раждане е убило майка ми. Чувствам се виновна за смъртта ѝ, така както бих се чувствала виновна, ако я бях наръгала със собствената си ръка!