Сара Уотърс - Крадлата

Седях зад храста, облегната на обърнатата с дъното нагоре лодка: Господина я беше занесъл там заради мен, на завет до стената. Лодката беше далече от него и от Мод – толкова далече, колкото беше посмял да я сложи. Пазех кошницата с питките от паяците. Това беше мое задължение, докато Мод рисуваше, а Господина я наблюдаваше усмихнат и понякога слагаше ръката си върху нейната.

Докато тя рисуваше, странното горещо слънце се спусна надолу, сивото небе започна да се обагря в червено, а въздухът стана още по-лепкав. И тогава съм заспала. Спях и сънувах Лант стрийт, сънувах мистър Ибс до мангала; той си изгори ръката и извика. Викът му ме събуди. Подскочих от лодката и за секунда не знаех къде се намирам. После се огледах.

Мод и Господина не се виждаха никъде. Столчето ѝ си беше на мястото, както и ужасната рисунка. Там бяха и четките – една беше паднала на земята, както и боите. Приближих се и вдигнах четката. Помислих си, че в крайна сметка е напълно в стила на Господина да я върне обратно в къщата и да ме остави да се прибера след тях, плувнала в пот, с всичките неща. Не можех обаче да си представя, че тя би тръгнала сама с него. Едва не се уплаших за нея. Едва не се почувствах като истинска прислужница, която се безпокои за господарката си.

А после чух гласа ѝ, който шепнеше. Повървях малко и ги видях.

Не бяха отишли далече, просто бяха продължили по брега, където реката завиваше покрай стената. Не ме чуха, когато стигнах до тях, нито се огледаха. Сигурно бяха вървели покрай тръстиките, а после вероятно той най-накрая беше говорил с нея. Беше говорил с нея за първи път без мен, за да не го чуя; чудех се какво ѝ беше казал, за да я накара да се облегне по този начин на него. Главата ѝ лежеше върху яката му. Полата ѝ се беше повдигнала отзад почти до коленете. Тя обаче държеше лицето си извърнато от неговото. Ръцете ѝ висяха до тялото ѝ като ръцете на кукла. Той движеше устата си по косата ѝ и шепнеше.

После, докато стоях и ги наблюдавах, вдигна едната от отпуснатите ѝ ръце, свали бавно ръкавицата от нея и целуна голата ѝ длан.

Знаех, че с това я е спечелил. Стори ми се, че той въздъхна. Стори ми се, че и тя въздъхна – видях я как се отпусна още повече върху него, а после потрепери. Полата ѝ се повдигна още по-нагоре и откри края на чорапите ѝ и белите ѝ бедра.

Въздухът беше лепкав като захарен сироп. Роклята ми се беше намокрила на местата, където ме стискаше. Железен крак би се изпотил, ако беше облечен с рокля в такъв ден. Мраморно око би се завъртяло в орбитата си, за да гледа, както правех аз. Не можех да откъсна поглед от тях. Неподвижността им – ръката ѝ, толкова бледа върху брадата му, ръкавицата ѝ, която все още бе запретната до кокалчетата, повдигнатата ѝ пола, сякаш ме беше омагьосала. Стърженето на жабите беше станало още по-силно. Реката се плъзгаше като език сред тръстиките. Докато ги наблюдавах, той наведе глава и отново я целуна нежно.

Би трябвало да се радвам, че го виждам да го прави. Но аз не се радвах, а си представях как бакенбардите му се търкат в дланта ѝ. Мислех си за гладките ѝ бели пръсти, за меките ѝ бели нокти – същата сутрин ги бях подрязала. Бях я облякла и я бях сресала. Бях я поддържала спретната и се бях грижила за външността ѝ заради този момент. Бях правила всички тези неща заради Господина. Сега обаче на фона на тъмния цвят на палтото и на косата му тя изглеждаше толкова тънка, толкова крехка, толкова бледа, че си помислих, че ще се счупи. Помислих си, че той би могъл да я погълне или да я нарани.

Обърнах се. Усещах много силно горещината на деня, лепкавостта на въздуха, зловонието на тръстиките. Обърнах се и тихо се промъкнах до мястото, където беше картината. След минута се чу гръмотевица, а след още една – шум от вееща се пола, а после Мод и Господина се показаха, забързани, иззад извивката на стената. Тя го беше хванала под ръка, ръкавиците ѝ бяха закопчани, погледът ѝ беше забит в земята.

Той беше сложил ръка върху пръстите ѝ, а главата му беше наведена. Щом ме зърна, погледът му стана многозначителен. Извика:

– Сю! Не искахме да те будим. Тръгнахме да се поразходим и се загубихме, докато се взирахме в реката. Светлината изчезна съвсем и според мен ще завали. Носиш ли палто за господарката си?

Не отговорих. Мод също мълчеше и гледаше в краката си. Сложих ѝ наметалото, а после взех рисунката и боите, столчето и кошницата и минах след нея и Господина през портата в стената обратно към къщата. Мистър Уей ни отвори вратата. Докато я затваряше, отново се чу гръмотевица. После дъждът започна да пада на големи, тъмни като петна капки.