Сара Уотърс - Крадлата

Помислих си го с известно недоволство, без да знам защо.

През онази нощ тя остана един-два часа след вечерята и чете на чичо си и на Господина в гостната. Тогава още не бях виждала гостната. Знаех само с какво се занимава Мод, докато не бях с нея, от една случайна забележка на мистър Уей или на мисис Стайлс, докато се хранехме. Продължавах да прекарвам вечерите си в кухнята и в килера на мисис Стайлс; вечерите, общо взето, бяха доста скучни. Тази вечер обаче беше различна. Когато слязох долу, заварих Маргарет, която беше забила две вилици в едно огромно парче свински бут, и мисис Кейкбред, която държеше лъжица и го поливаше с мед. Печеният свински бут с глазура от мед, каза Маргарет, издавайки напред устните си, бил любимото ястие на мистър Ривърс. Било удоволствие, добави мисис Кейкбред, човек да готви за мистър Ривърс.

Мисис Кейкбред беше сменила старите си вълнени чорапи с черните копринени чорапи, които ѝ бях дала. Прислужниците си бяха сложили шапки с още повече къдрички. Чарлс, момчето, което точеше ножовете, беше сресало гладко косата си и си беше направило прав като острие път; седеше на столчето до огъня, подсвирквайки си, и мажеше с вакса единия от ботушите на Господина.

Чарлс беше на възрастта на Джон Врум, но беше рус, докато Джон бе мургав. Попита:

– Как ви се струва това, мисис Стайлс? Мистър Ривърс каза, че в Лондон човек можел да види слонове. Каза, че ги държали в кошари в парковете в Лондон, както ние държим овцете, и момчетата можели да платят шест пенса на някакъв мъж и да пояздят слон.

– Мили боже! – извика мисис Стайлс.

Беше закачила брошка на деколтето на роклята си. Брошката беше траурна и върху нея имаше много черни косми.

"Слонове!", помислих си. Господина се беше появил като петел в курник с накацали по прътите кокошки и ги беше накарал да се разхвърчат. Прислужниците казаха, че е красив. Казаха, че е по-добре възпитан от много херцози и че знае как да се отнася с тях. Казаха, че е чудесно за мис Мод, че един умен млад мъж като него отново е дошъл в къщата. Ако се бях изправила и им бях разкрила истината – че са глупачки и че мистър Ривърс е дявол в човешка форма, който се кани да се ожени за Мод и да ѝ открадне парите, а после да я държи под ключ в лудницата, надявайки се тя да умре там, ако се бях изправила и им бях казала всички тези неща, те никога нямаше да ми повярват. Щяха да си помислят, че съм луда.

Винаги биха повярвали на един джентълмен, а не на някой като мен.

Аз, разбира се, нямах намерение да им кажа подобно нещо. Запазих мислите си за себе си, а по-късно, докато ядяхме пудинга в килера ѝ, мисис Стайлс седеше и мълчаливо опипваше брошката си. Мистър Уей отнесе вестника в клозета. Беше му се наложило да сервира две хубави вина по време на вечерята на мистър Лили и беше единственият от всички нас, който не се радваше, че Господина е пристигнал.

Или поне аз самата смятах, че се радвам. "Радваш се, казах си, но не го знаеш. Ще го усетиш, когато се видиш насаме с него." Мислех си, че ще намерим начин да се срещнем след ден-два. Минаха обаче почти две седмици, преди да успеем да го направим. Защото, естествено, нямаше никаква причина да се мотая без Мод в онези части на къщата, в които прислужниците нямаха работа. Никога не видях стаята, в която спеше той, нито пък той някога дойде в моята. Пък и дните в Брайър минаваха по един и същи начин, сякаш бяха част от хода на някаква огромна механична играчка, в която нищо не можеше да бъде променено. Камбаната на къщата ни будеше сутрин, а после всеки започваше да се придвижва от една стая към друга, следвайки установения си маршрут, докато камбаната не го върнеше обратно в леглото през нощта. Сякаш в дъските на пода имаше издълбани улеи, по които се плъзгахме, набучени на пръчки. Сякаш отстрани на къщата имаше огромна ръчка и някаква огромна ръка я навиваше. От време на време, когато гледката, която се откриваше от прозореца, беше мрачна или сива заради мъглата, си представях тази ръчка и почти я чувах да се върти. Започнах да се страхувам какво щеше да се случи, ако въртенето престанеше.

Ето как му действа на човек животът на село.

Когато Господина пристигна, играчката сякаш подскочи. Лостовете изскърцаха, хората за секунда се разтресоха върху пръчките си, бяха издълбани няколко нови улея; после всичко продължи гладко както преди, но сцените се сменяха в различна последователност. Мод вече не ходеше при чичо си, за да му чете, докато той си води бележки, а си стоеше в стаите. Двете седяхме и шиехме или играехме на карти, или пък се разхождахме до реката или до тисовете и гробовете.