Сара Уотърс - Крадлата

Отвърнах:

– Няма да оставя мис Лили. На чичо ѝ няма да му хареса. А ако мисис Стайлс научи, ще си загубя работата.

Той ме погледна и се намръщи. Мод въобще не ме погледна, но аз знаех, че ми е признателна. Тя каза кротко:

– Всъщност, Ричард, не би трябвало да искаме прекалено много от Сю. Ще имаме достатъчно време да бъдем заедно, съвсем скоро... нали?

Той отговори, че според него тя имала право. Бяха близо до огъня; след малко аз седнах до прозореца, започнах да шия и ги оставих да се гледат на спокойствие. Чувах съскането на шепота му, дъха му, когато се смееше. Мод обаче мълчеше. А когато на тръгване той взе ръката ѝ и я притисна до устата си, тя толкова силно се разтрепери, че аз си спомних, че и преди съм я виждала да трепери, и се зачудих как съм могла да сбъркам треперенето с любов. След като вратата се затвори, тя застана пред огледалото, както правеше често, и започна да изучава лицето си. Постоя така една минута, а после се обърна. Пристъпи много бавно и тихо от огледалото до канапето, от канапето до стола, от стола до прозореца – мина, с две думи, през цялата стая, докато стигне до мен. Наведе се, за да погледне ръкоделието ми, а косата ѝ, която беше прибрана в кадифената мрежичка, се допря до моята.

– Шиеш хубаво – каза, макар и да не беше вярно, или поне не и в този случай. Шиех напрегнато и бодовете ми бяха криви.

После се изправи и замълча. Един-два пъти си пое дълбоко дъх. Помислих си, че има нещо, за което копнее да ме попита, но не смее. Най-накрая отново се отдалечи от мен.

И така, нашият капан, към който се бях отнесла толкова лекомислено и който бях заложила с толкова много труд, най-после беше готов и беше само въпрос на време да минем бързо покрай него и да опънем пружината. Господина беше нает да работи като секретар на мистър Лили до края на април и възнамеряваше да спази договора си... "За да не се налага старецът да ме глобява за нарушаването му, каза ми, смеейки се, както и за нарушаването на някои други правила." Планът му беше да си тръгне, както се очакваше от него, последната вечер от месеца, но вместо да вземе влака за Лондон, щеше да се навърта наоколо, а после да се върне в къщата посред нощ за мен и Мод. Трябваше да я отвлече, като се постарае да не го хванат, а после да се ожени за нея колкото е възможно по-бързо, преди чичо ѝ да разбере и да я отведе отново у дома. Беше измислил всичко. Не можеше да я откара с кон и каруца, защото нямаше как да мине покрай къщата на пазача. Възнамеряваше да я отведе с лодка по реката до някоя малка затънтена църква, където никой нямаше да знае, че е племенницата на мистър Лили.

За да се ожениш за някое момиче в която и да било църква, се изискваше да си живял в енорията най-малко петнайсет дни, но той уреди и това, както уреди всичко останало. Няколко дни след като Мод му беше обещала да се омъжи за него, той намери някакъв предлог, взе един кон и се отправи към Мейдънхед. Там извади специално разрешително за брак, в което пишеше, че не съществуват никакви законни причини, които да попречат на двамата да се оженят, а после се разходи из околността, за да намери подходяща църква. Откри я в някакво село, което беше толкова малко и толкова запустяло, че нямаше име – или поне така ни каза той. Каза, че викарият бил пияница. Непосредствено до църквата имало една къща, собственост на някаква вдовица, която отглеждала прасета с черни зурли. За две лири тя щяла му даде стая и да се закълне пред всеки, че той живее в нея от един месец.

Такива жени биха направили всичко за джентълмен като него. Онази нощ той се върна в Брайър доволен като невестулка и по-красив от всякога; дойде във всекидневната на Мод, седна и ни разказа шепнешком за всичко, което беше уредил.

Когато свърши, лицето на Мод беше пребледняло. Тя беше престанала да се храни и лицето ѝ беше изтъняло, а около очите ѝ имаше тъмни кръгове. Доближи ръцете си една до друга.

– Три седмици – каза.

Мислех си, че знам какво има предвид. Оставаха три седмици, през които трябваше да се насили да го приеме. Видях я как брои дните в главата си и мисли.

Мислеше си какво щеше да се случи, когато те свършеха.

Защото тя така и не се научи да го обича. Не свикна с целувките му, нито с докосването на ръката му до своята. Все още се отдръпваше, злочеста и уплашена, а после събираше кураж да се обърне към него и да му позволи да я притегли към себе си и да докосне косата и лицето ѝ. В началото предположих, че той я смята за умствено недоразвита. После обаче реших, че му харесва да е глупава. Държеше се мило с нея, но с времето ставаше все по-настоятелен и накрая, когато тя започна да се притеснява и да се чувства объркана, каза: