Сара Уотърс - Крадлата

Сякаш ѝ се искаше да намигне. Аз не я гледах достатъчно дълго, аз да ѝ дам възможност да го направи. Бях забравила за тази част. Тръгнах бавно по стълбите, а тя вървеше след мен, силно задъхана. Поклони се на Мод, а после се приближи до леглото и отметна одеялата. Там имаше няколко тъмни петна от кръв, които се бяха размазали. Тя стоеше и се взираше в тях, а после улови погледа ми, колкото да измърмори:

– Е, не мога да повярвам. В крайна сметка е било по любов! – Мод седеше и гледаше през прозореца. От стаята на долния етаж се чуваше скърцането на ножа на Господина по чинията. Мисис Крийм повдигна чаршафа, за да види дали кръвта не е изцапала дюшека; не беше го изцапала и тя остана доволна.

Помогнах ѝ да го смени и я изпратих до вратата. Тя се поклони още веднъж, срещайки странния, мек поглед на Мод.

– Преживява го тежко, а? – прошепна. – Май ѝ липсва майка ѝ?

Отначало си замълчах. После обаче се сетих за нашия заговор и за онова, което предстоеше да се случи. Помислих си тъжно, че би било по-добре да направя така, че то да се случи колкото е възможно по-скоро. Застанах на малката площадка до нея и затворих вратата. Отвърнах тихо:

– "Тежко" не е точната дума. Нещо не е наред с нея. Мистър Ривърс я обича безумно и не би понесъл да тръгнат клюки... доведе я в това тихо място с надеждата, че въздухът на село ще я успокои.

– Да я успокои ли? – попита тя. – Искате да кажете... Боже мой! Нали няма да се разбеснее... да превърти... и да запали къщата?

– Не, не – отвърнах. – Тя просто... просто не е наред с главата.

– Горката! – възкликна мисис Крийм. – Виждам я обаче, че непрекъснато е замислена. – Не се беше спазарила да приеме лудо момиче в къщата си. А после винаги когато носеше подноса, хвърляше по един кос поглед на Мод и бързо го оставяше, сякаш се страхуваше, че тя можеше да я ухапе.

– Тя не ме харесва – заяви Мод, след като няколко пъти я видя, че го прави. Преглътна и продължи: – Не така, както ти ме харесваш, нали?

– Как можа да ви хрумне подобно нещо! Защо да не ви харесва?

– Не знам – отвърна тихо тя и сведе поглед към ръцете си.

По-късно и Господина я чу да го казва и ме извика при себе си. – Това е добре – каза. – Ще бъде много добре, ако успеем да накараме мисис Крийм да се бои от Мод и Мод да се бои от мисис Крийм, без те да се усетят. Ще ни бъде от полза, когато дойде време да повикаме лекаря.

Той изчака една седмица, преди да го повика. Мислех си, че не съм имала по-лоша седмица през целия си живот. Беше обещал на Мод, че ще престоят в къщата само един ден, но на втората сутрин я погледна и възкликна:

– Колко си бледа, Мод! Според мен не си добре. Смятам, че трябва да останем тук още малко, докато силите ти се възвърнат.

– Да останем още малко ли? – попита тя. Гласът ѝ беше безжизнен. – Не можем ли да отидем в къщата ти в Лондон?

– Аз наистина смятам, че не си добре.

– Не съм добре ли? Напротив – много съм добре, може да попиташ Сю. Сю, няма ли да кажеш на мистър Ривърс, че съм добре?

Седеше и трепереше. Не ѝ отговорих.

– Само още ден-два – каза Господина. – Докато си отпочинеш. Докато се поуспокоиш. Може би ако лежиш повече...

Тя се разплака. Той застана до нея, от което тя започна да трепери и да плаче още по-силно. Каза:

– О, Мод, сърцето ми се къса, като те гледам! Ако смятах, че ще почувстваш облекчение, аз естествено щях веднага да те отведа в Лондон, щях да те занеса на ръце... нима мислиш, че не бих го направил? Погледни се обаче и ми кажи все още ли мислиш, че си добре.

– Не знам – отвърна тя. – Тук е толкова странно. Страх ме е, Ричард...

– А в Лондон няма ли да бъде по-странно? Няма ли да те е страх на онова място, което е толкова шумно, многолюдно и мрачно? О, не, трябва да останеш тук. Тук имаш мисис Крийм, която се грижи да не ти липсва нищо.

– Мисис Крийм ме мрази.

– Мрази ли те? О, Мод! Започваш да оглупяваш и на мен би ми било неприятно да си мисля подобно нещо за теб, на Сю също би ѝ било неприятно, нали, Сю? – Не отговорих. – Разбира се, че би ѝ било неприятно – продължи той, като не отделяше сините си очи от моите. Мод ме погледна, а после извърна поглед от мен. Господина хвана главата ѝ и я целуна по челото. – Хайде стига. Нека да не спорим повече. Ще останем още един ден, само още един ден, докато бледността изчезне от бузите ти и очите ти започнат да блестят както преди!

Каза същото и на следващия ден. На четвъртия ден беше рязък с нея – обвини я, че се държала така, сякаш искала да го разочарова, да го принуди да чака, след като той копнеел да я заведе в Челси като своя съпруга; на петия ден я взе в прегръдките си, едва не се разплака и ѝ каза, че я обича.