Сара Уотърс - Крадлата

Тъй като библиотеката се поддържа по-топла от стаята ми, за да не плесенясат книгите, установявам, че предпочитам да пиша, вместо да шия. Той ми дава молив с мек графит, който се движи безшумно по хартията, и настолна лампа със зелен абажур, за да ми предпазва очите.

Лампата се нагрява и мирише на тлеещ прах: особена миризма, която впоследствие ще започна да ненавиждам!, понеже тя ще се превърне в миризмата на собствената ми изсъхваща младост.

Самата работа е много скучна и се състои основно в преписване на страници с текст от стари томове в тетрадка с кожена подвързия. Тетрадката е тънка и когато се запълни, трябва да я изпразня отново, използвайки гума. Спомням си тази задача по-ясно от преписването на текстовете, тъй като от безкрайното триене страниците се зацапват, изтъняват и лесно се късат, а чичо ми, със своята чувствителност, не би могъл да понесе да види петно върху листа или да чуе звук от късащата се хартия. Разправят, че децата по принцип се боят от призраците на мъртвите; онова, от което аз като дете се боя най-много, са призраците на предишни уроци, които не са изтрити добре.

Наричам ги уроци, но мен не ме обучават както другите момичета. Учат ме да рецитирам тихо и ясно, но никой не ме учи да пея. Не уча имената на цветята и на птиците, но се запознавам с наименованията на кожите, с които подвързват книгите, например марокен, юфт, бокс, шагрен, и на хартията, върху която са напечатани – холандска, китайска, цветна, копринена. Уча как се казват отделните видове мастила, по какъв начин са подострени перата, каква попивателна хартия се използва, какви шрифтове съществуват и какви са размерите им: сансерифен, антиква, серифен, петит, нонпарей, рубин, перла... Някои носят имена на скъпоценни камъни. Това е измама. Защото буквите са груби и сиви като пепел в огнище.

Аз обаче възприемам бързо. Сезонът се сменя. Получавам малки награди: ръкавици, пантофи с меки подметки, рокля – корава като първата, но от кадифе. Позволено ми е да вечерям в столовата на единия край на огромната дъбова маса, върху която са подредени сребърни прибори. Чичо ми седи на другия ѝ край, а до чинията му има поставка за книги. Говори много рядко, но ако имам нещастието да изпусна някоя вилица или ножът ми да изскърца върху чинията, той повдига лице и ме гледа втренчено с влажни и страшни очи. – Да не би да чувстваш слабост в ръцете, Мод, която те кара да стържеш по този начин с приборите?

– Ножът е прекалено голям и прекалено тежък, чичо – отвръщам плачливо.

Тогава той нарежда да ми вземат ножа и аз трябва да се храня с пръсти. Тъй като ястията, които той предпочита, са кървави меса, сърца и телешки крака, ръкавиците ми от ярешка кожа стават тъмночервени – сякаш се връщат към материала, от който са били изработени. Губя апетит. Най-много ми харесва виното. Сервират ми го в кристална чаша, върху която е инкрустирана буквата "М". Сребърният пръстен, в който е поставена салфетката ми, носи същия потъмнял инициал. Инициалът трябва да ми напомня не за моето име, а за името на майка ми, което е Мариан.

Тя е погребана в най-усамотеното място в онзи усамотен парк – единствено нейният камък е сив сред толкова много бели камъни. Завеждат ме да го видя, а после ме карат да го поддържам чист.

– Бъди благодарна, че можеш да го правиш – казва мисис Стайлс, докато ме наблюдава със скръстени на гърдите ръце как подрязвам избуялата в гробището трева. – Кой ще се грижи за моя гроб? Никой няма да си спомня за мен.

Съпругът ѝ е мъртъв. Синът ѝ е моряк. Запазила е черната къдрава коса на малката си дъщеря, за да изработва украшения с нея. Моята коса сресва така, сякаш кичурите са бодли и може да я наранят; иска ми се да бяха бодли. Мисля, че съжалява, че не ме бие с пръчка. Все още ме щипе и оставя синини по ръцете ми. Послушанието ми я вбесява повече от предишните ми изблици на гняв; забелязвам този факт и ставам още по-кротка – правя го усърдно и хитро и кротостта ми я кара да съжалява още по-силно. По този начин я подтиквам да ме щипе, което е абсолютно безполезно, и да ми се кара, в което има повече смисъл, тъй като издава страданието ѝ. Често я водя при гробовете и се насилвам да въздишам, доколкото ми позволяват дробовете, върху надгробния камък на майка ми. След време, колко съм коварна!, успявам да науча името на покойната ѝ дъщеря, а когато котката от кухнята ражда, вземам едно коте за себе си и го кръщавам на нея. Старая се да викам котето колкото се може по-силно, когато мисис Стайлс е наблизо: "Ела, Поли! О, Поли! Какво красиво дете си! Колко фина е черната ти козина! Ела, целуни мама!"