Сара Уотърс - Крадлата

Виждате ли в какво ме превръщат обстоятелствата?

Мисис Стайлс трепери и примигва, докато ме слуша.

– Вземи гадното животинче и накарай мистър Инкър да го удави! – казва тя на Барбара, когато повече не може да понася това.

Бягам и крия лицето си. Мисля си за изгубения си дом, за сестрите, които ме обичаха, и тази мисъл веднага пълни очите ми с горещи сълзи..

– О, Барбара! – изплаквам. – Обещай ми, че няма да го направиш! Обещай ми!

Барбара отвръща, че никога не би могла да извърши подобно нещо. Мисис Стайлс я отпраща.

– Ти си хитро, отвратително дете – заявява. – Не мисли, че Барбара не го знае. Не мисли, че не е наясно с интригите ти.

После обаче се разплаква, хълцайки силно и мъчително, а сълзите в моите очи изсъхват, докато изучавам нейните. Защото какво означава тя за мен? Какво означават хората за мен? Мислех си, че майките ми, сестрите, ще изпратят някого да ме спаси, но минават шест месеца, а после още шест и от тях няма никаква вест. Убеждавам се, че са ме забравили.

– Мислят за теб? – казва мисис Стайлс, смеейки се. – Как ли пък не. Не се съмнявам, че мястото ти в лудницата вече е заето от някое друго момиченце с по-приятен характер. Сигурна съм, че се радват, че са се отървали от теб. – С течение на времето започвам да ѝ вярвам. Започвам да забравям.

Предишният ми живот става призрачен на фона на новия или понякога изплува, за да го затъмни или да го смути, в сънища и избледнели спомени, така както онези размазани следи от забравени уроци от време на време се появяват върху страниците на тетрадката ми.

Мразя истинската си майка. Нима тя не се е отказала от мен преди всички останали? Държа снимката ѝ в дървена кутийка до леглото си, но в приятното ѝ бяло лице няма нищо от мен и аз започвам да го ненавиждам. – Хайде да целуна мама за лека нощ – изричам веднъж, докато отключвам кутийката. Правя го обаче само за да тормозя мисис Стайлс. Вдигам снимката до устните си, докато тя гледа и си мисли, че ми е мъчно. – Мразя те – прошепвам, а златото потъмнява от дъха ми. Правя го през тази нощ, през следващата нощ, през последващата и най-накрая откривам, че трябва да го правя, така както часовникът трябва да тиктака с определен ритъм, понеже в противен случай ще лежа неспокойна в леглото. А после прибирам внимателно снимката, за да не се измачка панделката. Ако рамката се удари прекалено силно в кадифената подплата на дървената кутийка, я изваждам и отново я връщам внимателно вътре.

Мисис Стайлс ме наблюдава със странно изражение на лицето. Не мога да лежа съвсем неподвижно, докато не дойде Барбара.

Междувременно чичо ми следи работата ми и казва, че буквите, почеркът и гласът ми са се подобрили значително. Свикнал е от време на време да посреща разни господа в Брайър и вече е започнал да ме кара да се изправям пред тях и да им чета. Чета непознати текстове, без да разбирам материята, която им поднасям, и господата подобно на мисис Стайлс ме гледат странно. Постепенно престава да ми прави впечатление. След като свърша, се покланям според наставленията на чичо си. Покланям се добре. Господата ръкопляскат, а после идват, за да ми стиснат или да ми помилват ръката. Често ми казват, че съм необикновено момиче.

Мисля си, че съм някакво чудо, и порозовявам от погледите им.

По този начин порозовяват белите цветове, преди да увехнат и да паднат. Един ден влизам в стаята на чичо си и откривам, че малкото ми писалище е преместено и ми е направено място сред книгите му. Той улавя погледа ми и ми кима да се приближа до него.

– Свали си ръкавиците – казва. Свалям ги и ме побиват тръпки при мисълта, че ще мога да докосвам повърхностите на обикновените неща. Денят е студен и тих, не грее слънце. В Брайър съм вече от две години. Бузите ми са кръгли като на дете, а гласът ми е писклив. Все още не съм започнала да кървя, както кървят жените.

– Е, Мод – продължава чичо ми. – Най-сетне преминаваш отвъд месинговия пръст и идваш при книгите ми. Предстои ти да се запознаеш с истинския характер на професията си. Страхуваш ли се?

– Малко, сър.

– Така и трябва. Защото материята е страховита. Ти си мислиш, че съм учен, нали?

– Да, сър.

– Е, аз съм повече от учен. Аз съм пазител на отрови. Тези книги, погледни ги, огледай ги добре! , те са отровите, за които споменах. А това... – той почтително поставя ръка върху огромната купчина от изцапани с мастило листове хартия, които са разпръснати върху писалището му, – е показалецът към тях. Той ще насочва колекционерите в изследванията им. Не съществува друг толкова съвършен труд в тази област, колкото ще бъде този, след като бъде завършен. Посветих много години на съставянето и преработването му и ще посветя още толкова, колкото изисква работата върху него. Толкова дълго се трудя сред тези отрови, че те не са в състояние да ми навредят, и целта ми е и при теб да се получи така, за да можеш да ми помагаш. Очите ми... погледни ми очите, Мод. – Той си сваля очилата и приближава лицето си до моето; трепвам както преди от мекото му голо лице, но все пак успявам да видя какво се крие зад тъмните стъкла: някакъв матов слой, покриващ окото. – Очите ми отслабват – казва, докато отново си слага очилата. – Твоето зрение ще спаси моето. Твоята ръка ще бъде моята ръка, понеже ти ще бъдеш с голи пръсти, докато обикновеният свят – баналният свят извън тази стая, хората, които боравят с витриол и арсен, трябва да си покриват плътта. Ти не си като тях. Тази област е подходяща за теб. Аз направих така, че да стане подходяща за теб. Хранех те с отрова, давах ти я на малки дози. А сега ще получиш по-голяма доза.