Сара Уотърс - Крадлата

После Барбара ме напуска, за да се омъжи, и ми намират друга прислужница. Името ѝ е Агнес. Тя е дребна и лека като птичка – като една от онези много малки птички, които хората ловят с мрежи. Косата ѝ е червена, а кожата – бяла, осеяна с лунички, подобно на хартия, изпъстрена с кафяви петънца от влагата. На петнайсет години е и е страшно наивна. Смята, че чичо ми е мил човек. В началото си мисли, че и аз съм мила. Напомня ми за мен самата, такава каквато бях преди време. Напомня ми за мен самата, такава каквато бях някога, каквато трябваше да си остана и каквато никога повече няма да бъда. По тази причина я мразя. Когато е непохватна, когато е мудна, я удрям, което я прави още по-непохватна. Тогава отново я удрям, което я кара да плаче. Лицето ѝ, под сълзите, все още пази моето изражение. Колкото по-силна прилика откривам, толкова по-жестоко я бия.

Така минава моят живот. Може би смятате, че не познавам достатъчно добре нормалните неща, за да твърдя, че е странен. Аз обаче чета и други книги, освен книгите на чичо ми; чувам разговорите на прислужниците, улавям погледите им и по този начин, от учудените и жалните погледи на прислужниците и конярите!, разбирам съвсем ясно в каква особнячка съм се превърнала. Натрупала съм толкова житейски опит, колкото притежават най-големите развратници в литературата, но откакто пристигнах в къщата на чичо си, никога не съм стигала по-далече от стените на парка ѝ. Знам всичко, но всъщност не знам нищо. Не бива да забравяте този факт, докато се запознавате с по-нататъшните събития. Трябва да помните какво не умея да правя и какво не съм виждала. Например не мога да яздя кон, нито да танцувам. Никога не съм държала пари в ръка, за да ги изхарча. Никога не съм гледала пиеса, не съм виждала железопътна линия, нито планина, нито море.

Никога не съм ходила в Лондон, но въпреки всичко мисля, че го познавам. Познавам го от книгите на чичо си. Знам, че е разположен на двата бряга на същата река, която тече отвъд парка му, макар че там тя е много по-широка. Обичам да се разхождам покрай водата и да си мисля за него. Там има стара лодка, обърната с дъното нагоре и наполовина изгнила – дупките в корубата ѝ ми изглеждат като същинско копие на моя затвор, но аз обичам да седя върху нея и да се взирам в тръстиките покрай водата. Спомням си историята от Библията за детето, което било сложено в кошница и било намерено от дъщерята на някакъв крал. Бих искала да намеря някакво дете. Бих искала да го намеря, но не за да го задържа, а за да заема неговото място в кошницата, а то да остане в Брайър, да порасне и да се превърне в мен.

Често си мисля за живота, който бих водила в Лондон, и за човека, който би могъл да ме намери. Това се случва, докато съм още малка и се отдавам на фантазиите си. Когато ставам по-голяма, вече не се разхождам толкова често край реката, а стоя до прозорците на къщата и гледам към мястото, където знам, че тече водата. Стоя до касата на прозореца на собствената си стая с часове наред. И един ден изстъргвам с нокът идеален малък полумесец в жълтата боя, която покрива стъклата на прозорците на библиотеката на чичо ми; впоследствие от време на време се навеждам и долепвам око до него, подобно на любопитна жена, която наднича през ключалката на шкаф, пълен с тайни.

Аз обаче съм вътре в шкафа и копнея да изляза от него...

На седемнайсет години съм, когато в Брайър пристига Ричард Ривърс със своя план, с обещанието си и с историята на едно лековерно момиче, което може да бъде измамено, така че да ми помогне да го направя.

Споменах, че чичо ми има навик понякога да кани господа, които проявяват интерес към работата му, в къщата да вечерят с нас и да ме слушат, докато им чета. Сега той прави точно това.

– Довечера трябва да си предадеш спретнат вид, Мод – казва ми, докато стоя права в библиотеката му и си закопчавам ръкавиците. – Ще имаме гости. Хотри, Хъс и още един човек, когото не познаваш. Надявам се да го наема да подреди картините ни в албуми.

Нашите картини. В отделен кабинет има шкафове с чекмеджета, пълни с гравюри с похотливи изображения, които чичо ми е събирал безразборно заедно с книгите си. Той отдавна говори, че ще наеме човек да ги обреже и да ги подреди в албуми, но досега не е успял да намери някой, който да е подходящ за тази задача. Човек трябва да е с определен характер, за да върши работа от този сорт.

Той улавя погледа ми и издава напред устни.

– Хотри твърди, че има подарък за нас. Издание на книга, която не сме включили в показалеца.