Сара Уотърс - Крадлата

Обръща се и взема една книга от лавицата, а после ми я подава, притискайки силно пръстите ми към нея.

– Не я показвай на никого. Не забравяй колко необикновена е нашата работа. Тя би изглеждала странна за очите и ушите на неопитните хора. Те ще си помислят, че си покварена, ако мога така да се изразя. Разбираш ли ме? Докоснал съм устните ти с отрова, Мод. Запомни го.

Заглавието на книгата е "Завесата се вдига, или образованието на Лора". Седя сама, обръщам корицата и най-после разбирам каква материя съм чела и защо тя се е посрещала с възхищение от господата.

Хората я наричат развлекателна. Чичо ми я колекционира, съхранява я, подрежда я на лавици в затворени шкафове; той обаче я съхранява, колкото и да е странно, не заради самата литература, а защото тя служи като средство за задоволяване на една ексцентрична страст.

Имам предвид страстта на учения.

– Виж, Мод – казва тихо той, докато отваря стъклените врати на шкафовете и прокарва пръсти по кориците на книгите, които е изложил в тях. – Забелязваш ли ивиците върху хартията, които я правят да изглежда като мрамор, марокена върху гръбчето, позлатените ръбове? Погледни вдлъбнатите букви. – Накланя книгата към мен, но ревниво я пази и не ми позволява да я взема. – Не още, не още! Виж и тази. Готически букви в заглавието, издълбани в червената основа. Главните букви са богато украсени, а полетата са широки колкото самия текст. Какво екстравагантност! И тази! Най-обикновен картон, но погледни, фронтисписът – картината е на жена, облегната на кушетка, а до нея лежи мъж, чийто член е гол и тъмночервен на върха, – е имитация на Борел [13] Пол Борел (1828 – 1913 г.) – френски художник. – Бел. пр. , нещо много рядко. Купих книгата като млад от една сергия в Ливърпул за един шилинг. Сега не бих се раздели с нея и срещу петдесет лири. Хайде стига! – Видял ме е, че се изчервявам. – Недей да скромничиш като ученичка! Нима съм те довел тук и съм ти показал колекцията си, за да те гледам как се изчервяваш? Не искам да се повтаря. Това е работа, а не развлечение. Скоро ще забравиш за същността, разглеждайки щателно формата.

Повтаря ми го много пъти. Не му вярвам. На тринайсет години съм. Отначало книгите ме изпълват с ужас, защото ми изглежда отвратителен фактът, че децата, след като се превърнат в жени и мъже, ще правят онова, което е описано в тях – ще станат сладострастни, ще имат някакви тайни израстъци и кухини, ще се възбуждат, ще изпадат в кризи и няма да мислят за нищо друго, освен за непрекъснатото сливане на парещата си плът. Представям си как ми затварят устата с целувки. Представям си как ми разтварят краката. Представям си как ме опипват и проникват в мен... На тринайсет години съм, както вече споменах. Страхът отстъпва пред тревожността: всяка нощ лежа будна до Барбара и докато тя спи; отмятам одеялото, за да разгледам извивката на гърдите ѝ. После започвам да я гледам, докато се къпе и се облича.

Краката ѝ, които според онова, което виждам в книгите на чичо си, трябва да бъдат гладки, са покрити с черни косми; мястото между тях – което, доколкото знам, трябва да бъде чисто и светло, е по-тъмно от всяко друго. Това ме тревожи.

Един ден тя най-сетне ме хваща, докато се взирам в нея.

– Какво гледаш? – пита.

– Катеричката ти – отвръщам. – Защо е толкова черна?

Тя се отдръпва ужасена от мен, пуска си полата и си покрива гърдите с ръце. Бузите ѝ пламват.

– Ох! – извиква. – И таз добра! Откъде си научила, че се казва така?

– От чичо си – отвръщам.

– Лъжкиня! Чичо ти е джентълмен. Ще кажа на мисис Стайлс!

Казва ѝ. Мисля си, че мисис Стайлс ще ме удари, но и тя като Барбара се стъписва. После обаче взема калъп сапун и докато Барбара ме държи, го пъха в устата ми, натиска силно, движи го напред-назад върху устните и езика ми.

– Ще продължаваш да говориш като изчадие, така ли? – пита, докато го прави. – Като безсрамница, като развратница? Като собствената си майка, която беше никаквица? Така ли? Така ли?

После ме оставя да падна и си бърше нервно ръцете с престилката. Нарежда на Барбара от тази нощ нататък да спи в собственото си легло на тъмно, да държи вратата между стаите ни открехната и да гаси лампата.

– Слава богу, че носи ръкавици – чувам я да казва. – Те няма да ѝ позволят да върши други щуротии...

Мия си устата, докато езикът ми се нацепва и от него потича кръв, продължавам да плача и все още усещам вкуса на лавандулата. Мисля си, че в устните ми със сигурност има отрова.