Сара Уотърс - Крадлата

Няколко пъти съм била изненадвана от мистър Хъс на стълбището. Той обича да ме гледа, докато се качвам.

– Как сте, мистър Хъс? – отвръщам и се покланям.

Но наблюдавам мистър Ривърс. И един-два пъти, когато се обръщам с лице към него, установявам, че очите му са приковани върху мен, а погледът му е замислен. Преценява ме. Вероятно не е предполагал, че ще съм толкова красива. Или вероятно не съм толкова красива, колкото си е мислел, чувайки слуховете. Нямам представа. Когато обаче удря камбаната за началото на обеда и аз заставам до чичо си, за да бъда отведена до масата, виждам, че той се колебае, а после избира мястото до моето. Иска ми се да не беше го правил. Мисля, че ще продължи да ме наблюдава, а аз не обичам да ме наблюдават, докато се храня. Мистър Уей и Чарлс се движат тихо около нас, пълнят чашите ни, пълнят моята, онази кристална чаша с инициала "М" . Храната е сервирана в чиниите ни и прислужниците излизат: те никога не стоят в столовата, когато имаме компания, а се връщат между отделните блюда. В Брайър ние се храним, както правим всичко останало, следвайки ударите на часовника. Вечерята на господата трае час и половина.

Тази вечер ни сервират заешка супа, а после гъска с хрупкава кожичка и розово месо до костите, а дреболиите ѝ, изпечени на скара, са сложени на масата и се подават от човек на човек. Мистър Хотри взема крехкото дробче, а мистър Ривърс – сърцето.

Клатя глава, когато мистър Ривърс ми подава чинията.

– Опасявам се, че не сте гладна – казва тихо той, като наблюдава лицето ми.

– Не обичате ли гъска, мис Лили? – пита мистър Хотри. – И най-голямата ми дъщеря не обича. Мисли си за малките гъсета и се натъжава.

– Надявам се, че улавяте сълзите ѝ и ги събирате – намесва се мистър Хъс. – Често си мисля, че ми се иска да видя сълзите на едно момиче, превърнати в мастило.

– В мастило ли? Не споменавай за подобно нещо пред дъщерите ми, моля те. Макар че все някак си ще изтърпя възраженията им. Ако обаче прегърнат идеята сълзите им да бъдат отпечатани върху хартия и започнат да ме карат да ги чета, уверявам ви, за мен не би имало никакъв смисъл да живея.

– Сълзи вместо мастило? – пита чичо ми, който е изостанал с един такт от другите. – Какви са тези глупости?

– Момичешки сълзи – отвръща мистър Хъс.

– Съвсем безцветни.

– Мисля, че не са. Наистина, сър, не са съвсем безцветни. Представям си ги нежно оцветени – може би розови, може би виолетови.

– Навярно – съгласува се мистър Хотри – в зависимост от чувството, което ги е провокирало.

– Точно така. Съвсем правилно, Хотри. Виолетови сълзи за меланхолична книга, розови – за весела. Може също така книгата да бъде подшита с коса от глава на момиче... – Той хвърля поглед към мен и изражението му се променя. Приближава салфетката до устата си.

– Е – казва мистър Хотри, – аз наистина се учудвам, че никой не е пробвал досега. Мистър Лили? Разправят, разбира се, разни варварски истории за кожи, за подвързии...

Тримата обсъждат известно време въпроса. Мистър Ривърс слуша, но мълчи. Вниманието му, естествено, е заето с мен. Може би тихо ще ми каже нещо, докато те разговарят. Надявам се да го направи. Или се надявам да не го направи. Отпивам от виното и изведнъж се отегчавам. Присъствала съм на подобни вечери и съм слушала приятелите на чичо ми да се впускат в скучни теми в малки, затворени компании, прекалено много пъти. Най-неочаквано се сещам за Агнес. Сещам се за устата ѝ, която изсмукваше капка кръв от убодената ѝ длан. Чичо ми се прокашля и аз примигвам.

– И така, Ривърс – казва той, – разбрах от Хотри, че превеждате от френски на английски. Нещо не особено сериозно, предполагам, след като издателството му е ангажирано с него.

– Наистина не е сериозно – отговаря мистър Ривърс, – иначе не бих се заел. Не е от моята област. В Париж човек научава терминологията, а аз неотдавна бях там като студент по изящни изкуства. Надявам се обаче да намеря по-добро приложение на уменията си, сър, вместо да продължавам да правя фокуси, превръщайки в лош английски още по-лош френски.

– Добре, добре. Ще видим. – Чичо ми се усмихва. – Искате ли да разгледате картините ми?

– Много бих искал.

– Е, някой друг ден. Много са красиви. Смятам, че ще се убедите в това. Аз обаче държа на тях по-малко, отколкото на книгите си. Вероятно сте чули – той замълчава – за моя "Показалец"?

Мистър Ривърс навежда глава.

– Звучи прекрасно.

– Наистина е прекрасен, нали, Мод? Скромничим ли? Изчервяваме ли се?