Сара Уотърс - Крадлата

– Така, така – казва чичо ми, а после, след като е извадил книгата и я е приближил до очите си: – Аха! – Движи устни.

– Погледни, Мод, погледни какво ни е донесъл малкият мръсник. – Показва ми томчето. – Е, какво ще кажеш?

Книгата е най-обикновен роман с безвкусна подвързия, но с непознат фронтиспис, който прави изданието рядкост. Поглеждам и против волята си чувствам как в мен се надига вълнение, от което ми пресъхва устата. Започва да ми се гади. Отвръщам:

– Много хубаво нещо за нас, чичо, без съмнение.

– Виждаш ли орнамента във форма на цвете? Виждаш ли го?

– Виждам го.

– Не мисля, че сме предполагали за съществуването на подобно нещо. Сигурен съм, че не сме. Трябва да се върнем назад. А мислехме, че тази статия е завършена, нали? Утре ще се върнем към нея. – Почесва се по врата. Харесва му предчувствието за удоволствие. – А сега си свали ръкавиците, момиче. Нали не смяташе, че Хотри ни носи книги, за да оставяш по подвързиите им мазните си пръсти? Така е по-добре. Нека да чуем част от книгата. Седни да ни почетеш. Хъс, ти също трябва да седнеш. Ривърс, обърнете внимание на гласа на племенницата ми – колко гладко и ясно чете тя. Аз съм я научил. И така... Мачкаш гръбчето, Мод!

– Не, мистър Лили, не го мачка – казва мистър Хъс и се взира в голите ми ръце. Слагам книгата върху поставката и внимателно притискам страниците. Обръщам лампата, за да може светлината да пада върху текста.

– Колко време ще чета, чичо?

Той доближава часовника до ухото си. Отвръща:

– До следващия кръгъл час. Как мислите, Ривърс, възможно ли е да се случи подобно нещо в някоя друга английска гостна?

Книгата е пълна, както споменах, с най-обикновени мръсотии, но чичо ми е прав – аз съм прекалено добре обучена, а гласът ми е ясен и естествен, което прави думите почти благозвучни. След като свършвам, мистър Хотри ръкопляска. Розовото лице на мистър Хъс е станало още по-розово, а погледът му е доста притеснен. Чичо ми си е свалил очилата, главата му е наклонена под ъгъл, а очите му са силно присвити.

– Съвсем посредствени думи – казва той. – Но на лавиците ми има дом за теб. Дом, а също така и сестри. Утре ще те поставим там. А цветето... сигурен съм, че не сме се сетили за него. Мод, кориците са затворени, без да са прегънати, нали?

– Да, сър.

Той си слага очилата и пъха рамките зад ушите си. Мистър Хъс налива бренди. Закопчавам си ръкавиците и изглаждам гънките на полата си. Обръщам лампата и намалявам пламъка. Но усещам себе си. Усещам мистър Ривърс. Той ме е слушал как чета, очевидно, без да се развълнува, очите му са забити в пода, но ръцете му са сключени и единият му палец почуква нервно върху другия. Изправя се внезапно. Казва, че огънят е силен и го изгаря. Разхожда се известно време из стаята, навежда се и наднича в шкафовете с книги на чичо ми. Сключил е ръце върху гърба си, но палецът му продължава да подскача. Според мен знае, че го наблюдавам. После се приближава до мен, улавя погледа ми и внимателно се покланя. Казва:

– Тук, толкова далече от огъня, е доста студено. Не бихте ли искали, мис Лили, да седнете по-близо до пламъците?

Отвръщам:

– Благодаря ви, мистър Ривърс, но предпочитам това място.

– Обичате да ви е студено – казва той.

– Обичам сенките.

Когато се усмихвам отново, той тълкува усмивката ми като покана, повдига си палтото, дръпва си панталоните и сяда до мен, но не прекалено близо, и не отделя очи от лавиците на чичо ми, сякаш вниманието му е отвлечено от книгите. Когато проговаря, го прави шепнешком. Отвръща:

– Вижте, аз също обичам сенките.

Мистър Хъс хвърля поглед към нас. Мистър Хотри е застанал до камината и взема една чаша. Чичо ми се е отпуснал на стола си, чиито облегалки закриват очите му; виждам само сухата му нацупена уста. – Най-великият период на еротиката, нали? – казва. – Закъснели сме за него, сър, със седемдесет години! Бих се срамувал да покажа циничните, безобразни измислици, които в наши дни минават за чувствена литература, даже и на човека, който подковава коня ми...

Задушавам прозявката си, а мистър Ривърс се обръща към мен. Казвам:

– Простете, мистър Ривърс.

Той кимва с глава.

– Навярно не ви е интересна темата на разговора, която чичо ви подхвана.

Продължава да шепне и аз съответно съм принудена да снишавам глас.

– Аз съм негова секретарка – отговарям. – Няма значение дали тя ме привлича или не.

Той отново кимва.

– Вероятно – казва, докато чичо ми продължава да говори, – е любопитно да видиш как една жена седи спокойно, без да се трогне, чувайки онова, което би трябвало да я възбуди и да я подтикне към действие.