Сара Уотърс - Крадлата

Плочката представлява емблемата му, измислена хитро от самия него – лилия, странно удължена, за да прилича на фалос, обвита в долната си част с бодливо стъбло [19] Briar, каквото е името на имението. – Бел. пр. . Мистър Ривърс навежда глава, за да я разгледа, и кимва. Оставям корицата да се затвори.

– Понякога – продължавам, без да вдигам поглед, – си мисля, че такава плочка е залепена върху плътта ми, че ми е поставен етикет, че съм описана и сложена на някоя лавица: толкова много приличам на една от книгите му. – Повдигам очи към неговите. Лицето ми пламти, но все още говоря спокойно. – Миналата вечер споменахте, че сте се запознали с порядките в тази къща. В такъв случай сигурно сте разбрали за какво става дума. Ние не сме предназначени за обща употреба – моите посестрими, книгите, и аз. Чичо ми ни държи встрани от света. Нарича ни "отрови", твърди, че ще нараним незащитеното око. Нарича ни свои деца, свои безпризорни деца, които са дошли при него от всички краища на света – някои са скъпи и добре съхранени, други са дрипави, издраскани, със смачкани гръбчета, някои са разкошни, други са невзрачни. Според мен той най-много обича невзрачните, макар и да говори против тях, тъй като те са тези, които другите родители – имам предвид другите букинисти и колекционери, изхвърлят. Аз бях като тях, имах дом и го загубих...

Вече не говоря спокойно. Завладяна съм от собствените си думи. Мистър Ривърс ме наблюдава, а после се навежда и много внимателно вдига книгата от поставката.

– Вашият дом – шепне той, а лицето му се приближава към моето. – Лудницата. Често ли си мислите за времето, прекарано там? Мислите ли си за майка си, усещате ли нейната лудост в себе си? Книгата ви, мистър Лили. – Чичо ми е погледнал към нас. – Имате ли нещо против да я подържа? Бихте ли ми показали, сър, особеностите, които я правят рядка?

Изрекъл е думите много бързо и ме е стреснал ужасно. Не обичам да ме стряскат. Не обичам да се отплесвам. Сега обаче, докато той се изправя и се връща с книгата до камината, са минали една-две секунди, които ми се губят. Най-накрая осъзнавам, че съм сложила ръка на гърдите си, че дишам учестено, че сенките, в които седя, изведнъж са станали по-гъсти, толкова са гъсти, че полата ми сякаш кърви върху тъканта, покриваща канапето, а ръката ми, която се повдига и се отпуска върху сърцето ми, е бледа като листо върху повърхността на растяща локва от тъмнина.

Няма да припадна. Само момичетата в книгите припадат за улеснение на господата. Предполагам обаче, че съм пребледняла и изглеждам странно, защото когато мистър Хотри отправя очи към мен, усмивката изчезва от устните му. – Мис Лили! – казва той. Приближава се до мен и взема ръката ми в своята.

Мистър Хъс също идва. – Скъпо дете, какво ти е? – Хваща ме под мишницата.

Мистър Ривърс се отдръпва нерешително. Чичо ми изглежда ядосан.

– Така, така – измърморва той. – Сега пък какво има? – Затваря книгата, но държи внимателно пръста си между страниците.

Звънят на Агнес. Тя идва, примигва към господата и се покланя на чичо ми с ужасено изражение на лицето. Още няма десет часа.

– Добре съм – отвръщам. – Не трябва да се притеснявате. Просто изведнъж се почувствах изморена. Извинявам се.

– Извиняваш се? И таз добра! – казва мистър Хотри. – Ние трябва да ти се извиняваме. Мистър Лили, ти си тиранин и товариш с работа племенницата си по най-жестокия начин. Непрекъснато ти го повтарям и ето го доказателството. Агнес, хвани господарката си за ръката. А сега тръгвайте, но бавно.

– Ще се справите ли със стълбите? – пита тревожно мистър Хъс. Той стои прав във вестибюла, докато двете с Агнес се готвим да ги изкачим. Зад него виждам мистър Ривърс, но не мога да уловя погледа му.

След като вратата на гостната се затваря, отблъсвам настрани Агнес, а в стаята си търся нещо студено, което да сложа върху лицето си. Най-после стигам до лавицата над камината и опирам буза в огледалото.

– Полата ви, мис! – извиква Агнес и я издърпва от огъня.

Чувствам се странно, объркана съм. Часовникът на къщата още не е ударил. Когато се чуе звънът му, ще ми стане по-добре. Няма да мисля за мистър Ривърс – за това, какво знае той за мен, как го е научил и какво възнамерява да прави, след като ме е издирил. Агнес стои приведена в неудобна поза, а краят на полата ми още е събран в ръцете ѝ.

Часовникът удря. Пристъпвам назад и се оставям на Агнес да ме съблече. Сърцето ми бие малко по-равномерно. Тя ме слага в леглото и спуска завесите – нощта вече не се различава от останалите по абсолютно нищо. Чувам я в нейната стая как развързва роклята си: ако повдигна глава и погледна през пролуката между завесите, ще я видя коленичила със затворени очи и с притиснати една до друга ръце подобно на дете. Устните ѝ се движат. Моли се всяка нощ да бъде отведена у дома и да не ѝ се случи нищо лошо, когато спи.