Сара Уотърс - Крадлата

Вземам лампата и тръгвам с бързи крачки: сянката хвърля полумесеци от светлина върху стените. Нямам време да се облека, не мога да се облека без помощта на Агнес, но знам, че не трябва да се срещам с него по нощница. Намирам чорапи, жартиери, пантофи, наметало. Опитвам се да си прибера косата, която е разпусната, но съм непохватна с фуркетите, а и ръкавиците ми, както и лекарството, което съм изпила, ме правят още по-непохватна. Започвам да изпитвам страх. Сърцето ми отново забива силно, но сега то се бори с капките подобно на лодка, която се бори с бавна река, движейки се срещу течението. Слагам ръка върху него и усещам гъвкавостта на гърдите си – тъй като не са стегнати, те сякаш са голи, незащитени.

Съпротивата, която оказва лекарството, е по-силна от страха ми. В това е смисълът му в крайна сметка. Да премахва тревожността. Когато той най-сетне идва и почуква с нокът на вратата, ми се струва, че изглеждам спокойна. Веднага му казвам:

– Прислужницата ми е много близо, спи, но е близо. Само един вик и ще се събуди. – Той се покланя и не ми отговаря.

Дали си мисля, че ще се опита да ме целуне? Не ме целува. Само влиза много предпазливо в стаята и я оглежда спокойно и съсредоточено, както преди малко оглеждаше къщата. Отвръща:

– Нека да застанем далече от прозореца, понеже светлината се вижда ясно от поляната. – А после, сочейки с глава към междинната врата: – Там ли лежи тя? И няма да ни чуе? Сигурна ли сте?

Дали си мисля, че ще ме прегърне? Той нито веднъж не се приближава до мен. Аз обаче усещам прохладата на нощта, която все още се носи от палтото му. Усещам миризмата на тютюн в косата, в бакенбардите, в устата му. Не си го спомням толкова висок. Придвижвам се до единия край на канапето и стоя сковано, стиснала облегалката. Той е на другия му край, навежда се в празното пространство между себе си и мен и проговаря шепнешком.

Казва:

– Простете ми, мис Лили. Не би трябвало да се срещам с вас по този начин, но съм дошъл в Брайър, полагайки толкова много старание и усилия, а утре може да ми се наложи да си тръгна, без да ви видя. Разбирате ме, нали? Не ви съдя поради факта, че ме приемате. Ако момичето ви се събуди, ще му кажете, че не сте могли да заспите, а аз съм намерил стаята ви и съм дошъл неканен. Имам подобни провинения в къщите на други хора. Но в тази къща, тази вечер, нямам намерение да постъпя недостойно с вас. Пък и веднага се вижда що за човек съм. Мисля, че наистина ме разбирате? Мисля, че наистина искахте да дойда?

Отвръщам:

– Разбирам, че сте открили нещо, за което може би си мислите, че е тайна – че майка ми е била умопомрачена и че чичо ми ме е довел от лудницата, където тя е починала. Но това не е тайна, всеки би могъл да го узнае; известно е даже на прислужниците в къщата. На мен ми е забранено да го забравя. Жал ми е за вас, ако възнамерявате да извлечете полза от него.

– На мен ми е жал – отвръща той, – че съм принуден отново да ви го напомня. За мен то не е от значение, като се изключи фактът, че е довело до пристигането ви в Брайър, където вашият чичо ви държи в тези необичайни условия. Според мен той е човекът, който се е възползвал от нещастието на майка ви. Надявам се, че ще ми простите за откровеността. Аз съм подлец и познавам добре подлеците. Чичо ви е от най-лошите, тъй като ви държи в собствената си къща, където подлостта му минава за старчески каприз. Не ми казвайте, че го обичате – добавя бързо, след като вижда лицето ми, – в името на добрите обноски. Знам, че не им отдавате значение. Ето защо дойдох при вас. Ние създаваме собствените си обноски, вие и аз, или възприемаме онези, които са удобни за нас. А сега ви моля да седнете и да ми позволите да говоря с вас като джентълмен с дама.

Сочи ми канапето и само след миг, сякаш сме чакали да дойде прислужницата с подноса с чая, двамата се настаняваме на него. Тъмното ми наметало се отваря и нощницата ми се показва. Той извръща очи, докато събирам краищата му.

– А сега ще ви кажа онова, което знам – продължава той. – Знам, че няма да получите нищо, ако не се омъжите. Разбрах го първо от Хотри. В книжарниците и издателствата със съмнителна репутация в Лондон и Париж говорят за вас, както може би ви е известно. Говорят за вас като за някакво невероятно създание: красивото момиче в Брайър, което Лили е обучил да чете като бърбореща маймунка книги на похотливи господа, а може би да прави и по-лоши неща. Не е нужно да ви казвам всичко, което говорят за вас – предполагам, че се досещате. За мен думите им нямат значение. – Гледа ме известно време в очите, а после извръща поглед. – Хотри поне е малко по-мил и смята, че съм честен човек, което е по-важно за нас. Той ми разказа накратко, изпитвайки съжаление към вас, за живота ви, за злочестата ви майка, за надеждите ви, за положението, в което сте поставена. Е, човек научава за такива момичета, докато е ерген; вероятно дори и едно на всеки сто от тях не си струва усилията... Хотри обаче е бил прав. Разпитах за състоянието на майка ви и вие струвате... е, знаете ли колко струвате, мис Лили?