Сара Уотърс - Крадлата

Колебая се, а после клатя глава. Той назовава цифрата. Тя е стотици пъти по-голяма от стойността на най-скъпата книга върху лавиците на чичо ми и хиляди пъти по-голяма от стойността на най-евтината. Това е единствената мярка за стойност, която ми е известна.

– Сумата е огромна – казва мистър Ривърс и наблюдава лицето ми.

Кимвам.

– Тя ще бъде наша, ако се оженим.

Мълча.

– Ще бъда откровен – продължава той, – дойдох в Брайър с намерението да постъпя по обичайния начин, имам предвид да ви прелъстя, да ви измъкна от къщата на чичо ви, да се сдобия с богатството ви и навярно впоследствие да се отърва от вас. Десет минути ми бяха достатъчни, за да видя в какво ви е превърнал животът тук, и ми стана ясно, че никога няма да постигна целта си. Нещо повече, разбрах, че да ви прелъстя би означавало да ви обидя, да ви превърна отново в пленница, макар и различна от тази, която сте сега. Не желая да направя подобно нещо. По-скоро желая да ви освободя.

– Много сте галантен – казвам. – Ами ако не искам да бъда освободена?

Отговаря ми просто:

– Според мен копнеете да бъдете освободена.

Извръщам лице – страхувам се, че кръвта, която пулсира в бузите ми, ще ме издаде. Успявам да накарам гласа си да не трепери. Казвам:

– Забравяте, че копнежите ми не означават нищо тук. Все едно книгите на чичо ми да копнеят да изскочат от шкафовете си. Той ме е направил като тях.

– Да, да – отвръща нетърпеливо той. – Вече ми казахте достатъчно. Предполагам, че често го повтаряте. Но какво би могло да означава едно такова изречение? Вие сте на седемнайсет години. Аз съм на двайсет и осем и дълго време мислех, че когато достигна тази възраст, вече би трябвало да съм богат и да не правя нищо. В замяна съм това, което виждате: негодник, чийто джоб не е много празен, но в него няма кой знае колко много пари, а и в близко бъдеще не се виждам да започна да се трепя, за да го напълня. Смятате, че сте отегчена? Помислете колко отегчен съм аз! Извършил съм много непристойни дела и съм смятал, че всяко едно е последно. Повярвайте ми: знам как може да бъде пропиляно времето, ако човек се вкопчи в заблуди, възприемайки ги като истини.

Вдигнал е ръка до главата си и отмята косата от челото си; бледността и тъмните кръгове под очите му сякаш изведнъж са го състарили. Яката му е мека и смачкана от стегнатата вратовръзка. В брадата му има един-единствен сив кичур. Гърлото му е издадено странно напред, както е при всички мъже: сякаш предизвиква удара, който ще го смаже.

Казвам:

– Това е лудост. Според мен вие сте луд – да дойдете тук, да си признаете, че сте подлец, и да смятате, че съм готова да ви приема.

– Но въпреки всичко ме приехте. И още не сте ме отпратили. Не сте извикали прислужницата си.

– Вие събуждате любопитството ми. Сам виждате колко еднообразни са дните ми тук.

– И търсите начин да ги разнообразите? Защо не се откажете от тях завинаги? Можете да го направите веднага!, край!, ако се омъжите за мен.

Клатя глава.

– Не мисля, че говорите сериозно.

– Аз обаче наистина говоря сериозно.

– Знаете на колко години съм. Знаете, че чичо ми никога няма да ви разреши да ме отведете.

Той свива рамене и продължава с безгрижен тон:

– Ще прибегнем, естествено, към непочтени средства.

– Искате и аз да извърша подлост, така ли?

Той кимва.

– Да. Но всъщност вие вече сте на път да постъпите подло. Не ме гледайте така. Не си мислете, че се шегувам. Вие не знаете всичко. – Станал е сериозен. – Предлагам ви нещо, което е много благородно и необичайно. Не баналната зависимост на съпругата от своя съпруг – онова робуване на законното отвличане и ограбване, което светът нарича брак. Няма да ви моля за подобно нещо, въобще нямам предвид това. По-скоро говоря за свобода. За такава свобода, която не се дава често на представителите на вашия пол.

– И която все пак ще бъде постигната – готова съм да се изсмея – чрез брак?

– Която ще бъде постигната чрез брачна церемония, извършена в известни необичайни условия. – Той отново си приглажда косата и преглъща; най-накрая виждам, че е нервен – по-нервен, отколкото съм аз. Навежда се още повече към мен. – Предполагам, че не сте целомъдрена или мекушава като другите момичета? Предполагам, че прислужницата ви наистина спи и не подслушва на вратата?

Мисля си за Агнес, за синините ѝ, но мълча и просто го наблюдавам. Той прокарва ръка по устата си.

– Господ да ми е на помощ, мис Лили, ако съм си съставил погрешно мнение за вас! – казва. – А сега ме чуйте.