– Напълно. Ще се почувствам по-добре, ако ме оставите сама.
– Добре.
Иска да каже още нещо. Извръщам лице и не му позволявам да го направи; не след дълго чувам предпазливите му стъпки по килима, внимателното отваряне и затваряне на ватата. Седя още миг, после повдигам крака, прибирам краищата на наметалото, нахлупвам качулката и отпускам глава върху твърдата и прашна възглавница на канапето.
Това не е моето легло, а часът за лягане отдавна е минал и около мен няма нищо от онова, което обичам да ми бъде подръка, докато спя – няма я снимката на майка ми, кутийката ми, прислужницата ми. Тази вечер нищо не е както трябва
– Всичките ми навици са нарушени. Моята свобода ми маха: безпределна, страховита, неизбежна като смъртта.
Спя и сънувам, че се придвижвам бързо с лодка, която е с издигнат нагоре нос, в тъмна и тиха вода.
Предполагам, че дори тогава, или може би тъкмо тогава, когато нашето споразумение беше съвсем отскоро, когато още беше несигурно, когато нишките му бяха толкова тънки и слаби, предполагам, че дори тогава можех да се откажа, да се освободя от властта на амбицията му. Мисля, че се събуждам с мисълта да го направя, защото стаята, в която, шепнейки в среднощната тишина, той беше взел ръката ми, разгръщайки опасния си план подобно на човек, който разтваря шумолящата опаковка на някаква отрова, отново придобива познатите строги очертания в хладината на последния половин час, който остава до зазоряване. Лежа и я наблюдавам. Познавам всяка нейна извивка и всеки ъгъл. Познавам ги прекалено добре. Спомням си как плаках, когато бях единайсетгодишно дете, заради странността на Брайър, заради тишината, заради криволичещите коридори и претрупаните с предмети стени. Тогава смятах, че тези неща винаги ще ми изглеждат странни, усещах как тяхната странност прави странна и мен самата, как ме превръща в предмет с ъгли и кукички, в отломка в гърлото на къщата. Брайър пълзеше по мен. Брайър ме погълна. Сега усещам тежестта на вълненото наметало, с което съм се покрила, и си мисля: "Никога няма да успея да избягам! Не е предвидено да избягам! Брайър никога няма да ме пусне!".
Аз обаче греша. Ричард Ривърс се е появил в Брайър подобно на спора от дрожди в тесто, за да го промени изцяло. Когато в осем часа отивам в библиотеката, чичо ми ме отпраща: Ричард е там и двамата разглеждат гравюрите. Прекарват заедно три часа. А следобед, когато ме викат да сляза долу, за да се сбогувам с господата, трябва да подам ръка само на мистър Хотри и мистър Хъс. Те стоят във вестибюла, закопчават си палтата и си нахлузват ръкавиците, докато чичо ми се обляга на бастуна, а Ричард стои изправен малко встрани от тях с ръце в джобовете и ги гледа. Той първи ме забелязва. Среща погледа ми, но не ми прави никакъв знак. Останалите чуват стъпките ми и вдигат глави, за да ме наблюдават.
Мистър Хотри се усмихва.
– Ето я красивата Галатея – казва.
Мистър Хъс си е сложил шапката. Сваля я.
– Нимфата – пита с очи, вперени в лицето ми, – или статуята?
– И двете – отвръща мистър Хотри, – но аз имам предвид статуята. Мис Лили още изглежда бледа, не мислите ли?
– Хваща ми ръката. – Как биха ви завиждали дъщерите ми! Знаете ли, че те ядат глина, за да си избелят лицата? Чиста глина. – Клати глава. – Не мисля, че модата да бъдеш блед е особено здравословна. Що се отнася до теб, мис Лили, аз отново съм поразен, както винаги, когато трябва да се разделя с теб!, от несправедливостта на чичо ти, който те държи тук по този отвратителен начин, сякаш си гъба.
– Свикнала съм – отвръщам тихо. – Пък и смятам, че тъмнината ме прави по-бледа, отколкото съм. Мистър Ривърс тръгва ли с вас?
– Тъмнината е виновна. Наистина, мистър Лили, едва виждам копчетата на палтото си. Смяташ ли да се присъединиш към цивилизованото общество и да прокараш газ в Брайър?
– Не и докато държа книги в къщата – отвръща чичо ми. – Значи никога. Ривърс, газта трови книгите. Известно ли ти е?
– Не – отвръща Ричард. После се обръща към мен и добавя с по-тих глас: – Не, мис Лили, все още няма да се връщам в Лондон. Чичо ви беше достатъчно любезен с мен да ми предложи да поработя върху гравюрите му. Изглежда, и двамата сме пристрастени към Морланд.
Очите му са тъмни, доколкото могат да бъдат тъмни сините очи. Мистър Хотри пита:
– Мистър Лили, какво ще кажеш за следната идея: докато продължава работата по подреждането на гравюрите, да разрешиш на племенницата си да погостува на Холиуел стрийт? Не би ли искала, мис Лили, да изкараш една ваканция в Лондон? Ето, по лицето ти личи, че искаш.
Читать дальше