Сара Уотърс - Крадлата

– Смятам, сър, че със сигурност ще ѝ помогне.

– Тогава, Мод, трябва да разрешиш на мистър Ривърс да те обучава. Не би ми се понравило обаче, ако само си губиш времето. А?

– Добре, сър – отвръщам.

Ричард наблюдава, а очите му лъщят от любезност, която прилича на прозрачния клепач, който пази окото на котката по време на сън. Когато обаче чичо ми се навежда над чинията си, той бързо среща погледа ми и любезността изчезва, очите му се откриват и внезапната близост, която се изписва върху лицето му, ме кара да се разтреперя.

Не ме разбирайте погрешно. Не ме смятайте за по-целомъдрена, отколкото съм в действителност. Истината е, че треперя от страх – от страх за заговора му, за успеха на този заговор, както и за провала му. Треперя също и от наглостта на Ричард или по-скоро наглостта му ме разлюлява, така както казват за вибриращата струна, че среща неподозиран отклик от страна на фибрите на телата, които са в покой. "Десет минути ми бяха достатъчни, за да видя в какво ви е превърнал животът тук", каза ми той през онази нощ. А после: "Смятам, че вие вече сте на път да постъпите подло". Беше прав. Ако преди не съм разпознавала подлостта или даже и да съм я разпознавала, никога не съм знаела с каква дума да я назова, сега вече със сигурност мога да я разпозная и да я назова.

Разпознавам я, когато той идва всеки ден в стаята ми, вдига ръката ми до устата си, докосва устните си до кокалчетата ми и върти студените си сини, дяволски очи. Дори и да вижда това, Агнес не го разбира. Смята го за галантност. И то наистина е галантност! Галантността на мошениците. Тя ни гледа, докато приготвяме хартията, моливите, боите. Вижда го как заема мястото си до мен, как направлява пръстите ми, докато рисувам дъгите и кривите линии, чува как гласът му става все по-тих. Когато шепнат, мъжките гласове по принцип не звучат добре – прекъсват, трептят, едва се сдържат да не се извисят; неговият обаче умее да се снишава и да внушава, като през цялото време остава ясен като музикален тон. Докато Агнес седи и шие в другата половина на стаята, той ме превежда точка по точка през плана си, от начало до край.

– Много добре – заявява той като истински учител по рисуване, който занимава талантливо момиче. – Много добре. Възприемате бързо.

Усмихва се. Оправя си косата и я приглажда назад. Поглежда към Агнес и установява, че тя е вперила очи в него. Агнес трепва и бързо извръща поглед.

– Е, Агнес – казва той, след като забелязва нервността ѝ, така както ловецът забелязва птицата, – какво ще кажеш за дарбата на господарката си като художничка?

– О, сър! Едва ли мога да преценя.

Той взема молив и се приближава до нея.

– Нали видя как карам мис Лили да държи молива? Тя го държи по женски, а трябва да го стиска по-здраво. Мисля, че твоята ръка би се справила по-добре. Хайде, няма ли да пробваш?

Хваща ръката ѝ. Лицето ѝ пламва от докосването му.

– Изчервяваш ли се? – пита учудено той. – Нали не смяташ, че искам да те обидя?

– Не, сър!

– Защо тогава се изчерви?

– Само ми е малко горещо, сър.

– Горещо ти е през декември?

И така нататък. Той има талант да измъчва, който е почти толкова съвършен, колкото е и моят, и след като виждам това, си мисля, че трябва да бъда предпазлива. Но не съм. Колкото повече я дразни той, толкова по-смутена става Агнес и толкова повече ѝ се подигравам и аз, както става с пумпала, който се върти все по-бързо и по-бързо под ударите на камшика.

– Агнес – питам я, докато ме съблича или ми разресва косата, – за какво си мислиш? За мистър Ривърс ли? – Стискам я за китката и усещам пукането на костите ѝ. – Смяташ ли, че е красив, Агнес? Така смяташ, виждам го в очите ти! Нима младите момичета не искат красиви мъже?

– Наистина не знам, мис!

– Ти ли го казваш? Значи си лъжкиня. – Ощипвам я на място, където плътта ѝ е мека, защото вече познавам всички тези места. – Ти си лъжкиня и флиртаджийка. Ще включиш ли тези прегрешения в списъка си, когато коленичиш до леглото и молиш своя бог да ти прости? Мислиш ли, че той наистина ще ти прости, Агнес? Според мен той трябва да прости на едно червенокосо момиче, тъй като то няма как да не е грешно – такава е природата му. Би било жестоко от негова страна, след като е събудил страстта у него, да го накаже, понеже то я изпитва. Не смяташ ли? Не се ли вълнуваш, когато мистър Ривърс те погледне? Не се ли ослушваш за звука от бързите му стъпки?

Тя отрича. Кълне се в живота на майка си! Един господ знае какво си мисли в действителност. Трябва обаче просто да каже това, иначе играта няма как да продължи. Трябва до го каже и да бъде наранена, да продължава да бъде невинна, а аз трябва да я нараня. Трябва да я нараня заради естествената потребност, която аз самата безспорно бих изпитвала от този мъж, ако бях нормално момиче с нормално сърце.