Сара Уотърс - Крадлата

Докато тя се моли, аз отключвам дървената кутийка и шепна жестоки думи на снимката на майка си. Затварям очи. Мисля си: "Няма да изучавам лицето ти!" но след като съм си го помислила, знам, че трябва да го направя, тъй като в противен случай ще лежа будна и ще се почувствам зле. Взирам се в бледите ѝ очи."Мислите ли за майка си? , беше ме попитал той, усещате ли лудостта ѝ в себе си?"

Усещам ли лудостта ѝ в себе си?

Прибирам снимката и викам Агнес да ми донесе чаша вода. Изпивам една капка от лекарството си и тъй като не съм сигурна дали ще ме успокои, изпивам още една. После лежа с отметната назад коса. Ръцете ми започват да изтръпват в ръкавиците. Агнес стои и чака. Косата ѝ е разпусната – груба, червена, по-груба и по-червена от всякога на фона на белия плат на нощницата ѝ. Върху едната от слабите ѝ ключици има едва забележимо синьо петно, което може да е сянка, но може и да е синина – не съм в състояние да си спомня.

Най-накрая усещам паренето на лекарството в стомаха си.

– Повече не си ми нужна – казвам. – Върви си.

Чувам я как се качва в леглото и придърпва нагоре одеялата. Настъпва тишина. След малко се чува скърцане, шепот, тих стон на лостове: колелата на часовника на чичо ми се местят. Лежа и чакам съня да дойде. Той не идва. Краката ми стават неспокойни и започват да потрепват. Усещам прекалено ясно кръвта си, усещам объркването ѝ, когато стига до безчувствените върхове на пръстите на ръцете и краката ми. Повдигам глава и тихо извиквам: – Агнес! – Тя не чува или чува, но се страхува да отговори. – Агнес! – Накрая звукът от собствения ми глас започва да ме изнервя. Отказвам се и продължавам да лежа неподвижно. Часовникът отново изстенва, а после удря. Долитат други звуци, отдалече. Чичо ми си ляга рано. Затварящи се врати, снишени гласове, стъпки по стълбището: господата излизат от гостната и се отправят към стаите си.

Може би съм заспала, но дори и да е било така, съм заспала само за минута. Защото изведнъж се стряскам и съм съвсем будна; знам, че това, което ме е събудило, не е било звук, а някакво движение.

Движение и светлина.

Зад завесите на леглото пламъкът на лампата изведнъж е станал по-силен, а вратите и стъклата на прозорците разпъват рамките.

Къщата е отворила уста и диша.

Тогава осъзнавам, че всъщност тази нощ е различна от всички останали. Сякаш призована от някакъв глас, ставам от леглото. Стоя на прага на вратата на стаята на Агнес, докато се уверя от равното ѝ дишане, че продължава да спи, а после вземам лампата и се отправям боса към гостната си. Приближавам се до прозореца и заставам до стъклото, събирам ръце в шепи на фона на собственото им неясно отражение, взирам се в тъмнината в покритата с чакъл площ, в очертанията на поляната, за която знам, че се простира отвъд нея. Известно време не виждам нищо. После чувам слаб звук от стъпваща обувка, последван от още един, който е по-слаб. Безшумно проблясва пламък на кибритена клечка между нечии тънки пръсти и от мрака изплува лице и се навежда към светлината на пламъка, който го кара да изглежда с хлътнали очи и озарено с огнено сияние. Ричард Ривърс е неспокоен също като мен и се разхожда по поляната на Брайър вероятно с надеждата, че сънят ще го споходи.

Студено време за разходки. Около цигарата дъхът му излиза по-бял от дима на тютюна. Той придърпва яката около врата си. После поглежда нагоре. Сякаш знае какво ще види. Не ми кимва, нито ми прави някакъв знак, а само се взира в очите ми. Краят на цигарата избледнява, просветва и отново избледнява. Стойката му става по-решителна.

Движи главата си и изведнъж разбирам какво прави. Оглежда фасадата на къщата. Брои прозорците. Преценява как да стигне до стаята ми! След като се убеждава, че е открил откъде трябва да мине, хвърля цигарата и стъпква с пета горящия ѝ край. Връща се обратно по покритата с чакъл пътека и някой, мистър Уей, предполагам, го пуска да влезе. Не мога да видя точно какво става. Само чувам, че входната врата се отваря и усещам раздвижването на въздуха. Пламъкът на лампата отново се засилва и стъклото на прозореца се издува. Този път обаче къщата като че ли е затаила дъх.

Отстъпвам назад и затискам устата си с ръце, а очите ми се взират в собственото ми меко лице: то се отмества, потъва в тъмнината зад стъклото и сякаш плува или виси в пространството. Мисля си: "Няма да го направи! Няма да посмее!". А после си мисля: "Ще го направи". Стигам до вратата и долепвам ухо до дървото. Чувам глас, а после стъпки. Стъпките утихват, още една врата се затваря – той, разбира се, ще изчака мистър Уей да си легне. Ще изчака.