Усещам, че бузите ми са студени. Неговите са бледи като восък. Мистър Ривърс се обръща и търси лицето ми със замисления си поглед.
– Как върви великото произведение? – пита небрежно мистър Хотри.
– Приключваме – отвръща чичо ми. – Почти сме готови. Преговарям с печатарите.
– А обемът?
– Хиляда страници.
Мистър Хотри повдига вежди. Ако характерът на чичо ми би го позволил, той може би щеше да подсвирне. Взема още едно парче от пуйката.
– Увеличил се е с двеста страници – казва – от последния път, когато говорихме.
– За първия том, разбира се. Вторият ще бъде по-голям. Как ви се струва, Ривърс?
– Удивително, сър.
– Правено ли е някога подобно нещо? Универсална библиография на такава тема? Разправят, че науката е мъртва за англичаните.
– Значи сте я възродили. Фантастично постижение.
– Наистина е фантастично, като се има предвид до каква степен темата е забулена в тайнственост. Помислете си само: авторите на текстовете, които колекционирам, трябва да крият самоличността си под лъжливи имена или да остават анонимни. Самите книги съдържат неверни и подвеждащи данни относно мястото и годината на отпечатването. Представяте ли си? Затрудняват читателя с неясните си заглавия. Разпространяват се на черно посредством тайни канали или за тях се носят слухове и се правят догадки. Помислете си за тези спънки, които пречат на библиографите. И тогава ми говорете, сър, за фантастични усилия! – Той се разтриса от тъжен смях.
– Не мога да си го представя – отвръща мистър Ривърс. – И вашият "Показалец" е систематизиран...
– По заглавия, по автори, по датата, на която сме получили книгата, и, забележете, сър, по видове удоволствие. Представили сме ги по категории, с най-голяма точност.
– Книгите ли?
– Удоволствията! Докъде сме стигнали, Мод?
Господата се обръщат към мен. Отпивам от виното си. – До похотта към животните – отвръщам.
Чичо ми кимва. – Точно така – продължава. – Виждате ли, Ривърс, колко полезна ще бъде нашата библиография за учените в тази област? Ще бъде същинска Библия.
– Плътта, превърната в думи – казва мистър Хотри и се усмихва, наслаждавайки се на фразата. Улавя погледа ми и намига. Мистър Ривърс обаче продължава да гледа сериозно чичо ми.
– Голяма амбиция – отбелязва.
– Големи усилия – добавя мистър Хъс.
– Наистина – съгласява се мистър Хотри, като отново се обръща към мен. – Опасявам се, мис Лили, че чичо ти продължава да те експлоатира безмилостно.
Свивам рамене. – Бях обучена за изпълнението на задачата – отвръщам, – така както обучават прислужниците.
– Прислужниците и младите дами – казва мистър Хъс – са различни създания. Нима не съм го повтарял много пъти? Очите на момичетата не трябва да се изхабяват с четене, нито малките им ръце да загрубяват от стискане на писалки.
– Що се отнася до второто, така смята и чичо ми – отвръщам и му показвам ръкавиците си, – макар че той естествено е загрижен за опазването на книгите си, а не на пръстите ми.
– И какво толкова е станало, че тя работи по пет часа на ден? – пита чичо ми. – Аз работя по десет! За какво друго да се трудим, ако не за книгите? А? Спомнете си за Смарт [15] Кристофър Смарт (1722 – 1771 г.) – английски поет. – Бел. пр.
и за Дьо Бюри [16] Бернар дьо Бюри (1720 – 1785 г.) – френски музикант и дворцов композитор. – Бел. пр.
. Или за Тилиус [17] Ян Тилиус (1660 – 1719 г.) – холандски художник. – Бел. пр.
, толкова отдаден на страстта си колекционер, че е убил двама души заради библиотеката си.
– Помислете за брат Винсенте [18] Винсенте де Валверде (1490 – 1S31 г.) – испански епископ. – Бел. пр.
, който е убил дванайсет души заради своята! – Мистър Хотри клати глава. – Не, не, мистър Лили. Експлоатирай племенницата си с работа, щом трябва. Но не я тласкай към насилие заради литературата, защото никога няма да ти го простим.
Господата се смеят.
– Добре, добре – отвръща чичо ми.
Разглеждам ръката си и мълча. Пръстите ми са червени като рубин през стъклото на чашата, пълна с тъмно вино, инициалът на майка ми почти не се вижда, докато не обърна кристала; тогава инкрустацията изпъква.
Ще бъдат сервирани още две блюда, преди да получа разрешение да напусна масата, и часовникът ще удари още два пъти, докато седя сама в гостната и чакам към мен да се присъединят господата. Чувам мърморенето на гласовете им и се чудя какво ли обсъждат в мое отсъствие. Когато най-после идват, лицата им са малко по-розови, а дъхът им мирише на кисело от дима. Мистър Хотри изважда пакет, обвит с хартия и завързан с канап. Подава го на чичо ми, който се мъчи да го отвори.
Читать дальше