Сара Уотърс - Крадлата

– Ох! – Не можах да кажа нищо повече. Мод стоеше съвсем неподвижно с ръка върху писалището. Избърсах си очите, а после отново погледнах към размазаното мастило върху пръстите ѝ. – Как си могла да понесеш подобно нещо?

Тя не отговори.

– Като си помисля за него – казах, – за този мръсник! Малко му е било това, че се е вмирисал! – Започнах да чупя ръце. – Като те гледам, че още си тук, а книгите му са навсякъде около теб...

Взирах се в лавиците и ми се искаше да ги потроша. Приближих се до нея и посегнах, за да я притегля към себе си. Тя обаче се отдръпна. Вдигна глава по начин, който по всяко друго време бих нарекла горд.

– Не ме съжалявай – отвърна – заради него. Той е мъртъв. Но аз все още съм такава, каквато ме направи. И винаги ще бъда такава. Половината от книгите са съсипани или продадени. Аз обаче съм тук. И погледни. Ти трябва да знаеш всичко. Погледни как си изкарвам прехраната.

Взе един лист от писалището – този, върху който я бях видяла да пише. Мастилото още не беше изсъхнало.

– Преди време попитах един приятел на чичо си – продължи тя – дали би ми позволил да пиша за него. А той ме изпрати в дом за бедстващи дами. – Усмихна се тъжно. – Разправят, че дамите не пишели такива неща. Но аз не съм дама...

Погледнах я неразбиращо. Погледнах към листа в ръката ѝ. Тогава сърцето ми прескочи.

– Ти пишеш книги като неговите! – извиках. – Тя кимна, без да отговори. Лицето ѝ беше печално. Не знам как е изглеждало моето лице. Мисля, че гореше. – Пишеш такива книги! Не мога да повярвам. Представях си какво ли не, но не и да те намеря сама в тази огромна къща...

– Не съм сама – отвърна тя. – Вече ти казах. Уилям Инкър и съпругата му се грижат за мен.

– Да те намеря тук съвсем сама да пишеш подобни книги!

Тя отново изглеждаше така, сякаш се гордееше.

– Защо да не пиша? – попита.

Нямах представа.

– Просто не изглежда редно – отвърнах. – Момиче като теб...

– Момиче като мен ли? Няма други момичета като мен.

Замълчах за миг. Погледнах отново към листа в ръката ѝ.

После попитах тихо:

– Изкарват ли се пари от тази работа?

Тя се изчерви.

– Малко – отвърна. – Достатъчно, ако пиша бързо.

– И ти... И ти я харесваш?

Тя се изчерви още повече.

– Мисля, че ме бива за нея... – Прехапа устна. Продължаваше да наблюдава лицето ми. – Мразиш ли ме заради това? – попита.

– Да те мразя! – отвърнах. – След като съществуват петдесет истински причини да те мразя и все пак аз просто...

"Просто те обичам", прииска ми се да кажа. Но не го казах. Как да ви го обясня? След като тя продължаваше да се чувства горда, се чудех дали бих могла... Не беше нужно да го изричам с думи: беше изписано на лицето ми. Цветът ѝ се промени, погледът ѝ се проясни. Закри си очите с ръка. Пръстите ѝ оставиха нови черни петна по тях. Повече не издържах. Посегнах бързо и я хванах за китката, а после си намокрих пръстите и започнах да търкам плътта на челото ѝ. Правех го, мислейки единствено за мастилото и за бялата ѝ кожа, а тя усещаше ръката ми и стоеше, без да мърда. Палецът ми започна да се движи по-бавно. Премести се към бузата ѝ. После осъзнах, че съм хванала лицето ѝ в ръката си. Тя затвори очи. Бузата ѝ беше гладка, не беше като перла, беше по-топла от перлите. Обърна глава и доближи уста до дланта ми. Устните ѝ бяха меки. Петното чернееше на челото ѝ, но аз си помислих, че в крайна сметка беше просто мастило.

Когато я целунах, тя се разтрепери. Спомних си как я бях накарала да трепери тогава, целувайки я, и също се разтреперих. Почувствах се зле. Мислех си, че ще припадна! Отдръпнахме се една от друга. Тя сложи ръка върху сърцето си. Продължаваше да държи листа. После той изшумоля и падна на пода. Наведох се, взех го и изгладих гънките.

– Какво пише тук? – попитах.

Тя отвърна:

– Върху него са всички думи, с които искам да ти кажа колко много те желая... Погледни.

Взе лампата. Стаята беше притъмняла, дъждът продължаваше да плющи по стъклата. Отведе ме до камината, накара ме да седна и се настани до мен. Полата на копринената ѝ рокля се повдигна рязко, а после се отпусна. Тя сложи лампата на пода, изглади листа и започна да ми показва думите, които бе написала, една по една.

В работата си над романа съм използвала много исторически книги. Особено ценен източник на информация за мен бяха книгите The Hanging Tree: Execution and the English People, 1770 – 1868 (Оксфорд, 1994 г.), автор В. A. K. Гатръл, и Legally Dead: Experiences During Seven Weeks' Detention in a Private Asylum (Лондон, 1910 г.), автор Марша Хамилкар.